#mariabeznervi

Неделя вечер е. Какво е неделя вечер без домашно за четвърти клас за Рило-Родопската област; още едно домашно за четвърти клас по Компютърно моделиране, в което компютърно трябва да се моделира гъска, която чрез команди да сравнява двуцифрени числа; а за десерт разсъждение по философия за девети клас на тема „Нищо не ми изглежда по-достойно за удивление от човека“.
И така, нищо не ми изглежда по-достойно за удивление от човека. На първо място, щом ще се удивляваме достойно, под човек тук сто процента се има предвид клетия родител на четвъртокласник и деветокласник по време на дистанционно обучение в условията на пандемия. Достойният за удивление човек е станал сутринта с гъделичкащото усещане за неделя, независимо че от осем месеца си стои вкъщи, където често на една маса му се случва да работи, да помага за домашни, да бели картофи за мусака и да крещи Айде! или всичко това накуп и честно казано изобщо не прави разлика вече между неделя, четвъртък или Нова година. Достойният за удивление човек е решил да пие кафе в пълна тишина, докато друг достоен за удивление човек от горния етаж не е решил, че в неделя сутрин в 9 е идеалният момент да си такова таковата на банята и да я разбие с хилти, флекс, чук, тесла, права лопата и миксер едновременно и заедно с поне десет други достойни за удивление човеци, които и без това няма какво друго достойно или удивително да правят в неделя. После достойният за удивление човек е пил два валериана и е пуснал две до три перални след разправии с наследниците си моментално да изровят всичко бяло, тъмно и цветно от дупките си. В размишлнията си какво друго достойно за удивление да свърши, човекът е отишъл до магазина за сирене и яйца, като достойно първо си е забравил маската, а после удивен се е върнал да си вземе и парите. После къде достойно, къде удивително е готвил, простирал, сервирал, писал, поправял, крещял, шептял, понякога последователно, понякога едновременно, докато заедно с това е въртял Рила, Родопите, гъска с двуцифрени числа и Джовани Пико дела Мирандола в една и съща глава. Сега въпросът е ако едновременно човек си сипе едно малко и си вземе два до четири валериана, това достойно или удивително ще е?

От малка съм запленена от магията на думите. Хубави са думите, полезни са. С тях можеш да говориш, да викаш, да шепнеш, да си поръчаш шкембе или да обясняваш ядрена физика.
Освен магия, думите имат и значение. От една страна то е явно, но от друга, те имат и тайно. Например явно значение е, когато на светофара, при затворени прозорци, се разкрещиш на тоя пред тебе да тръгне, че зеленото узря вече, той съвсем явно да те види в огледалото какво му обясняваш, да тръгне, пък после пак през огледалото да прати поздрави на майка ти и да си се разберете.
Тайното значение на думите ми е по-интересно, обаче. Помня примерно, когато бях малка, как се изумявах от тайния език, на който си говореха майка ми и баба ми.
Например, едната е в хола, а другата в кухнята. Едната се провиква:
– Майко, къде остави това?
– Кое?
– Е това де!
– Ааа, оттатъка е.
– Ама къде?
– Отдолу.
– Ама къде точно?
– Абе под това.
– Не го виждам.
– Ами разгледай де, под това ти казах.
– А, добре, намерих го.
В такива моменти помня как тичах от едната стая в другата, и докато тичам си представям майка ми, която е седнала в кадифена мантия насред кухнята, в специален тайник е намерила старинен сандък, обкован с ръчно кален в огъня, посредством помощта на специален мех, стоманен обков, отворила го е, а отвътре струи светлина и се чуват елфски песни. И примерно стигам, гледам, държи гевгир.
С течение на времето постепенно и аз започнах да научавам този език. Разбира се, в опита е всичко. Той ме научи, че ТАМ може да значи от чекмедже в коридор до Нова Зеландия, ТОВА обхваща от тениска на униформа, през гаечен ключ до учебник по Човек и общество, а ОНОВА може да се отнася за всичко останало.
И така се стига до момента, в който след разговор от типа: „- Къде ми е оная блуза? – Коя? – От оня ден дето. – Ааа, там оттатъка“ детето директно отваря лявото крило на гардероба в коридора и на третия рафт отгоре надолу, в дясно, моментално си вади блузата на сини и оранжеви райета с поло яка и дълъг ръкав. Без излишни обяснения, без излияния рано сутрин. И разбираш, че тайното значение на думите си е наистина един специален, почти елфски език, който при това се предава от поколение на поколение и от хол на хол, и ти, така да се каже, си го предал нататък.
Сега хубав ден, отивам оттатъка за това.

От няколко дни съм нещо зле с гърло, кашлица, паднал глас, такива работи. Решавам днес, че ще пия някаква билка, дето ми я хвалят, много добра била, страшно помагала, подбел. Правя си една юнашка доза, гаврътвам на екс и излизам да простра няколко тениски от униформа. Обаче хоп, изведнъж ме прерязва гърлото, все едно имам балон в него, който аха-аха ще се надуе и ще се пръсне и айде, отидоха тениските. Понеже имам богата палитра от алергии и съм преживяла няколко шокови ситуации, решавам, че съм направила реакция към чая, пия един ериус, паля колата и отивам в спешното, ако се наложи урбазон нещо, не знам. Там седи една медицинска сестра и адски дразнещо ме гледа втренчено. Много е разсеяна. Пет пъти ме пита за ЕГН, после кога ми е рожденият ден. После пак за ЕГН. Гледа ме, пак казвам – втренчено, обаче някак избягва да ме гледа в очите. Адски е дразнещо. После лекарят се държи по абсолютно същия начин. Говори ми бавно и тихо и избягва да ме гледа в очите. Предпазливо казва, че по-скоро имам ангина, отколкото реакция и ме праща вкъщи. Влизам си. Поглеждам в огледалото. В косата имам гигантска червена щипка, която си затъкнах там, докато простирах униформите, защото ми влизаше косата в очите.
Ще има да си разправят сега, ехе, години напред ще си разправят.

Два пъти в седмицата водя малката си дъщеря на спорт. Тя си е избрала спорт, който се практикува на три места в двумилионна София. За тези, които сами не практикуват спорта да водят детето си на спорт, бих искала да разкажа как се случва това.

Три, две, едно, шест часа, тръгвам от офиса. Старт. Хора ми махат за чао, аз ги познавам и те много добре го знаят това, но аз все пак тичам, махам така някак си може би нелюбезно, яд ме е на мене си, падат неща, клякам, взимам, падат други, клякам пак, взимам, тичам. Да загрея добре все пак, мисля си. Тичам към тролея. Няма го, но вече съм загряла, не мога да стоя на едно място. Въртя в кръг с променлива скорост, дано и тук няма познати. Деветдесет кръгчета и десет (10, ДЕСЕТ) минути по-късно идва, качвам се, вътрешната ми скорост ме кара да въртя кръгчета и вътре, но е много тясно. Въртя кръгчета наум, докато натискам газта в абсолютна хармония с водача на тролей единица. Спира, изскачам, тичам. Бавно е, тичам по-бързо. Метро, хора, много хора, много бавни хора. Тичам по ескалатора отляво. Падат неща, клякам, прибирам, ставам. Тичам наум и на перона, идва влакчето. Вътре и да клекнеш не може, разгрявката ми е отишла на кино. Стигам, тичам, взимам детето, тичаме двете. Забравили сме да купим хляб, тичаме обратно към магазина, после ще е затворено. Вътре тичаме на място, докато жена на средна възраст се чуди дали да вземе флейки или наденица. Тичам около нея наум в шамански молитвен танц. Избира флейки, алелуя. Тичаме към колата. Забравили сме вода. Тичаме обратно до магазина, флейки вече няма и няма нужда от молитвени танци. Тичаме към колата. По пътя карам, защото няма как да тичам. Паркираме на около един километър от залата, защото и други хора практикуват спорта да водят детето на спорт, а паркинг няма. Тичаме в тъмното, вадим телефони, светим си докато тичаме между колите, защото тротоари няма, колите са върху тях. Тичаме, детето влиза навреме.

Лято е. Малко дъждовно, но все пак – лято, хора отиват, връщат се или си правят селфи на лазурния морски бряг, а в прашния град една особена порода човешки същества, с тъмни кръгове под очите, криещи в бездната си безумен поглед, следват своята жизнена пътека, водейки се от стройните времеви постулати на Календара. Календарът на НВО. И ако вие, скъпи ми безгрижни приятели, четейки НВО се сещате за дракони, радиация и големи малки лъжи, то клетите родители, преминаващи през Националното Външно Оценяване след седми клас, сънуват бъдеще време в миналото, баба Илийца, бай Ганьо и разлагане на многочлени. Няма да се задълбавам в подробности около смисъла и съдържанието на НВО. Само ще кажа, че ако на някой му се прииска да усети емоциите на казармата или пък на раждането, нека съпроводи детето си през одисеята на НВО. Ще получи двете преживявания в едно.

За времето на Подготовката всеки в семейството е дал нещо от себе си: седмокласникът – своето безгрижно детство, родителят – съня си и един потребителски кредит в банкадесека, защото така. Всеки, също така, е взел нещо – седмокласникът – солидни познания за свойствата на ръбестите тела, а родителят….. Аз лично взех сумарно около хиляда и шестотин таблетки валериан, мента и глог, десет опаковки капки на д-р Бах против стрес, четири шишенца ашваганда и двайсетина стека синя Карелия.

Минали са има-няма десет месеца без нито един свободен уикенд, шест сутрини в седмицата със ставане в шест часа и превъртане от шест и половина на Речетатива на родителя на седмокласник: „Ти! Точно ти! Написа ли си домашното от училище, домашното от школата, домашното от учителката? По БЕЛ? А математиката? А пробните изпити, дето казаха допълнително? А тестовете от оня сборник, дето там за свободното време ви дадоха? Не, не синия. Не жълтия. Червения, бе, от онзи ден. Зеления утре ще ти го купя, днес не успях.”

Нижат се дни, трупат се знания, късат се нерви, лее се пот. И така, в радост и тъга, ето, идва юни.
Мили приятели, юни е младост. Юни е радост. Юни е лято. Юни е море. За седмокласника и семейството му, обаче, юни е катарзис, еуфория и страх, бездна и връх. Започва месецът, в който в титаничен сблъсък се срещат Подготовката и Съдбата. Който учил – учил, матурите имат само една дата, така че, внимавайте в картинката. Освен това, Комплектът за попълване от МОН на тази единствена дата е само един, така че – внимавайте много, да не кажа съвсем.

Така. Колкото и тъп да е родителят, в главата му светва лампичка. Значи на това дете все му е влязло нещо в главата за десет месеца, най-важното е сега да се яви. Освен това, като се яви, трябва много да внимава с Комплекта на МОН, защото, както разбрахме, той е единствен. Две родителски задачи, толкова е просто. Родителят влиза в сайта с упътванията, гледа клипче многократно, води си записки. Влиза и във форум със себеподобни, разисква и там нещата, пита, отговаря, коментира. Бавно главата му започва да се подува, вече му трябва по-голямо място в метрото, под душа, на работа. Нормалните хора го забелязват това и изобщо не искат да си говорят с него, защото си мислят, че може да е заразно. Започва непрекъснато да принтира неща. Пробни изпити, класирания, граматически правила. Биографии, формули, стихотоворения. Изисквания на МОН. Ако на ден не е принтирал двайсетина страници, не може да заспи вечерта. Всеки ден намира по нещо, което да обмисли добре. И ето, прибира се един ден родителят и казва на детето:
– Заповядай, мамо, кръгчета.
Така. Заповядай, мамо, кръгчета. Детето гледа ококорено. Разбира, че родителят е изпринтил няколко страници с кръгчета и иска да види дали то може да нарисува в тях хиксче, без да излиза от кръгчето. Важно е, защото ще се сканира, излезеш ли от кръгчето, край и с Матура, и с Подготовка, и със Съдба. И това дете, дето направо жонглира вече с оксиморони и метафори и знае наизуст „Опълченците на Шипка”, сяда и рисува хиксчета в кръгче, докато гали кротко родителя си по главата. Не се притеснявай, мамо, всичко е наред. Всичко ще бъде наред.

Времето върви, всички кръгчета са запълнени, матурата наближава. С всеки изминал ден тревогата, дали детето ще е здраво в деня на матурата, расте. Излизанията са ограничени до минимум. Преди всяко излизане родителят проверява дали на детето са му вързани връзките, предупреждава го да внимава да не падне, за да не си счупи нещо, и все пак, ако ще пада, да гледа да не е върху дясната ръка. Колело, кънки и скейтборд са заключени с катинар, а ключът е глътнат с шепа валериан. В последните два-три дни се излиза само до близкия парк, а родителят е въоръжен с репелент и урбазон, в случай на ухапване от жилещо насекомо. По хрумване на себеподобни, се е замислил дали да не потърси и някакъв универсален антидот против ухапване от змия, но си е представил разговорът в аптеката (извинете, имате ли универсален антидот против ухапване от змия, не, няма да ходим на къмпинг, не, и на планина няма да ходим, за парка тука ми трябва, че утре е НВО, и много кръгчета вече попълнихме) и е решил, че няма нужда.

Матурата наближава със страшна сила, родителят е непрекъснато с кръвно 200 на 150, но оживява. И ето, мила моя майно льо, идва Денят. Става родителят сутринта, пие две кафета с по четири валериана вътре, плюе си в пазвата, върти се три пъти в кръг и подскача на десен крак, докато казва заклинание за късмет. Всичко това е прочел в интернет в една статия за късмет преди изпит, от която е станало ясно, че самото дете, с мръсна коса, неизрязани нокти и непрани дрехи, но и с 5 стотинки в чорапа, трябва да спи с шоколад в краката, и с Бай Ганьо и баба Илийца под възглавницата, сутринта да стане, да изяде шоколада, да нарисува къщичка с дим в бележника, майка му да му бие един шамар, докато го обижда грубо с думи като смотаняк и несретник, да излезе, но преди това да се оплези в огледалото, а ако види черна котка да си плюе на петите или пък да плюе през рамо, или пък просто да плюе наоколо, като само внимава да не плюе върху бременна, а ако види такава, учтиво да я помоли да познае какво ще се падне. Родителят е абсолютно наясно, че след кръгчетата рейтингът му е паднал драстично, затова си мълчи. Само лисва два-три литра вода в краката на рожбата си и кротко затваря вратата след нея, като за всеки случай се оплезва в огледалото.
Това е.
Свърши се.
Сега…. каквото сабя покаже и честта, майко, юнашка.

После влиза и буди малкото дете. Време е. Нека видим как попълва кръгчета.
#mariabeznervi