Така. Налага ми се да пътувам с автобус. От тези, от град А до град Б. Поводът е ужасно тъжен и изобщо не ми е хубаво, но се налага, няма как и това е. Понеже не съм в град А, от който тръгва автобуса към град Б, не съм и в град В дори, а да речем съм някъде към края на азбуката, например град Ц или град Ер малък, решавам да се възползвам от предложенията на новото хилядолетие и да си купя билет онлайн. Опитвам няколко десетки пъти, но не се получава. Нямала съм била номер в системата им. Опитвам се да взема номер от системата. Системата им няма опция за даване на номера. Така. Все пак съм живяла известно време и в старото хилядолетие, затова решавам да използвам помощ от приятел, в резултат на което ми е закупен билет от град А, който трябва да взема от град Б на тръгване към град А. Сложно е малко, но в старото хилядолетие е така. Билетът е купен, аз пристигам на определеното място. Само аз съм. Човекът, който трябва да е там, за да ми даде физически билет, а именно една лелка на гише, не присъства. Автогарата или нещото с пейки и много гишета, както и нито един жив човек, сто процента е описано от Стивън Кинг. Чакам половин час. Лелката на гише идва. Билетът ми го няма. Не са й го пратили. Защо не са ми го снимали и изпратили по пощата или по вайбър, пита ме тя. Защо не им работи онлайн системата, контрирам аз. Едно на едно сме. Смеем се нервно и двете. Къса листче от друго листче, от което сто процента преди това е откъснала парченце и си е завила в него дъвката, пише на него с големи букви МЯСТО 24 и ми го дава. Ето това ви е билетът. Смеем се пак нервно. Добавя, че е за 17:30 и много да внимавам, защото автобусите са два – един в 17:30 и един в 17:31. Не вярвам, че тук има два автобуса дори в едно денонощие, камо ли през една минута, но не ми се спори. Идва автобус, питам отчетливо шофьора дали е за 17:30, че е много важно, показвам си листчето с написано на ръка МЯСТО 24 и той ме пуска. И той е от миналото хилядолетие и ги разбира тия работи. Започва да качва багаж. Влизам аз, намирам МЯСТО 24, сядам. Идва след мен една баба, въоръжена с голяма дамска чанта. Още на пътеката започва да ми се кара и усещам, че всеки момент ще използва чантата не само за пренасяне на кило сирене, един ръчен хляб и туба с вода от 11 литра. Всеки момент ще я изтласка към носа ми, а ми се струва, че го е тренирала усърдно. Показва ми билет. Пише МЯСТО 24 и има печат. Не върви да й показвам моето листче. Ослушвам се и забелязвам, че не съм единствена, други също спорят, макар в спора им да не участват чанти. Усещам, че целият автобус си е от миналото хилядолетие и решавам да изляза да видя какво ще стане. Лелката на гише идва, ръкомахайки като диригент. Няма страшно, това е рейсът за 17:31, казва. Подранил е. Всички се успокояваме, дублираните билети, както галено ни нарича лелката на гише, напускаме бойното поле, автобусът тръгва, прави едно кръгче и се връща да свали все пак и багажа на дублираните билети. Идва автобусът от 17:30 с половин час закънение, качваме се и всичко е наред. Почти всичко де, то не може все пак. До МЯСТО 24 парното работи и е някъде около 45 градуса. Викам моята приятелка, лелката на гише, която тъкмо брои пътници, нали и тя е в старото хилядолетие, все пак. Казвам й, че парното работи. Не бе, не, нещо е загряло, отговаря ми тя. О, техническа неизправност? контрирам аз. Вече сме си отвсякъде две на едно и аз си правя победни кръгчета наум. Не, не се притеснявайте, елате, ще сменим мястото. Заповядайте, седнете.
Та така, седя си сега аз тука на МЯСТО 15, от едната ми страна кротко похърква един от дублираните билети, през пътечката дете плаче на руски и спира от време на време, за да отвори пакет солети, да изсипе половината на пода и да започне да реве отново за тях, а в скута ми кротко лежи на полегналата си седалка бабката отпред, притиснала до сърцето си своята чанта. Миналото хилядолетие си е тук, само лавандулата по пътя е повече.