Идва Коледа.
А с нея и новогодишното тържество. Децата са с намалени часове, всяко от различно време, разбира се. Избираме едното да е точно навреме, а другото да подрани. Алармата звъни, всички тичаме хаотично вкъщи. Голямото дете търси тениска със слънце. Не я е носила пет месеца, казва. Търси я днес. Малкото дете пищи. Забравила съм да му заредя телефона. Няма как да се обади кога да го вземем от новогодишното тържество. Действам решително, давам тениска със смайли и зарядно. На вратата търся ключа за колата. Няма го. НЯМА ГО. Звъня на баща им. Бил в джоба на якето му. Това, с което е в момента на работа. Тичаме. На входа на метрото търсим картата на малкото дете. Няма я, няма му го и портмонето. Била си оправяла чантата снощи. Аз не съм теглила пари. Преджобвам се. Намирам два клети български лева. Много измачкани и лепени с тиксо десетки пъти. Обичам ги в момента тия два лева, нищо че са по-скоро с колекционерска стойност, отколкото с номинална. Влизаме, голямото дете е вече вътре и крещи, че влакчето идва след 1 минута. На ЛЕЛКАТА НА ГИШЕ не й пука. Гледа мен, гледа двата български лева. Гледа ме назидателно. Гледам я лошо. Гледа ме лошо. Гледам я назидателно. Накрая ми хвърля БИЛЕТА. Аз й хвърлям обратно РЕСТОТО. Тичаме. Хващаме влакчето. Излизаме, пак тичаме. Едно мило бездомно куче ни харесва и тича с нас. Върти опашка. Децата пищят, защото им се спи и не разбират това куче дали ги харесва. Възрастна жена ни прави забележка да си вържем кучето.

Стигаме, едното дете е точно навреме, другото е подранило малко.

Не съм пушила четири месеца, двайсеидва дни и няколко часа. Чудя се дали да не поискам цигара от непознат човек.

Идва Коледа. А с нея и ваканцията.