За какво е нужен татко вкъщи

Във всяко нормално семейство идва момент, в който мама и татко не са едно на мнение. Няма да сме съвсем крайни и да казваме, че се карат. Няма и да сме недостоверни и да твърдим, че крещят. Ще сме по-конструктивни и ще кажем, че спорят. Често в такива моменти мама излива могъщ поток от думи, които покриват един широк диапазон от емоционални величини. Думите най-общо се отнасят до аларма на часовник, сресване на коса, кош за пране, трийсет перални, задръстване, зелено училище, диета, родителска среща, метростанция Сердика, проект за Юпитер. Има още много думи, които не се чуват съвсем ясно, защото някъде на проекта за Юпитер мама се врътва и с премерено хлопване на вратата отива да подрежда произволен гардероб и да му говори лошо.

Обикновено татковците не са така многословни. Те се ограничават да споделят само това, че вкъщи татко е нужен единствено за да изхвърли боклука, да изчисти канала, да простре прането и да свали тенджера от висок шкаф.

Така. По принцип съм склонна да се съглася. Няма спор, така е. Но, мили татковци, има още един милион неща, за които татко е нужен.

Например, детето трябва да се научи кара колело. Излизат мама, татко и детето. Детето не разбира точно какво трябва да прави. Татко разказва, много пъти. Детето не разбира. Татко се качва на колелото, което му стига кажи-речи до коляното. И така, със запушени от колената си уши, той показва на детето как се кара колело.

Подобен е подходът и при спускане по пързалка с шейна тип Чук и гек. Детето не разбира как точно да управлява и най-вече как да спира. Тогава татко се качва на шейната Чук и гек заедно с детето.Тъй като законите на физиката действат при всякакви обстоятелства и независимо от възрастта, мама тича по склона, за да разчиства път за тази зверска машина сред двайсеткилограмовите дечица на пързалката. Ако мама е от спокойните, просто седи горе и кротко се моли.

Когато не може да се кара колело и няма сняг за шейна, татко е нужен, за да бъде конче. Децата се качват на гърба му (заедно) и правят многобройни обиколки на апартамента първо в лек тръс, после в галоп. През това време мама търси фастум гел и пие вино.

Татко е нужен както да научи четиригодишно момиче да пробива дъска с бормашина, така и за да изтича до аптеката за валериан за майката, която ненадейно е станала свидетел на този урок. Той е нужен, за да обърне светкавично надолу с главата задавено бебе и да го тупа по гърба, докато не прореве, а после да успокоява цяла нощ майката, докато тя самата реве. Нужен е, за да си свали якето на минус десет и да загърне детето, защото му е студено. Да сготви яйца на очи, и за децата това да е най-вкусният обяд. Да намаже афтата в устата на детето с антибиотичен крем за очи. Да кара със сто към Пирогов дете с разбита в радиатор уста и да внимава майката да не припадне по пътя. Да вади трънче. Да промива рана. Да научи седемгодишно момиче да пали огън и да разпъва палатка. Да купи зайче от Женския пазар за току-що оздравялото от пневмония дете и да успокоява майката, когато зайчето се вмъкне и се изака в шкафа с чиниите. Да ти каже, че си най-красивото същество на света, когато си на дванайсет и не вярваш много в това. Да те гледа строго и пак да те обича.

Така че, мили татковци, усмихнете се и свалете тази тенджера от този шкаф.

Униформи

Децата в нашето училище са с униформи. Суитшърт и тениска с якичка. Много са сладки, всичките такива еднакви. Понякога това поражда неудобства. За някои майки, не за мен, разбира се. Например, отиваш да вземеш детето си и ги гледаш всичките като малки сладки клонингчета, момченцата с къси косички, момиченцата с високо вдигнати опашки, като някакъв гигантски футболен отбор, тичат хаотично на двора. Неудобното е като търсиш своето дете и викаш напосоки някъде в тълпата, все едно си го видял, пък то изскочи зад теб и те гледа обвинително.

Ставаш сутринта, детето закусва, оправя се и се стига до униформата. Тя е прилежно приготвена на столче – тениска с якичка и суитшърт. Облича се детето. Решиш му косата. Забелязваш в качулката дебел надпис с черен маркер. Тъкмо да се скараш, че си е писало в качулката, и четеш. Суитшъртът принадлежи на Иван от първи ж. Детето не познава Иван от първи ж. Детето изобщо не е от първи ж.

Така. Малко е неудобно. Осъзнаваш се, че си изпрала дрешката на Иван. С хипоалергенен препарат и омекотител. После си я извадила от пералнята и грижливо си я простряла да съхне, после си я поставила на столче, докато си обяснявала, че е важно човек да се грижи за дрехите си. Е, мила мамо, да, за дрехите си. Не за дрехите на Иван от първи ж.

Знаеш, че баща им е по-оправен. Той те спасява и казва, че ще изясни ситуацията. Кара детето, връща се. Отишли са при Иван от първи ж. Вече се познават и са почти приятели. Семейни приятели. Говорили са си. Иван от първи ж е казал, че не е с нашия суитшърт. Той е облечен със суитшърта на Георги от първи д. Тук някъде е бил звънецът и разследването е приключило. Утешително e да знаем, че някъде някой Сашко носи суитшърта на дъщеря ми, в подгъва на който е красиво извезано с червен конец нейното име.

Ако някъде срещнете днес русо момиченце с дебел черен надпис в качулката „Иван от първи ж”, бъдете снизходителни.

А аз обещавам, че на следващата родителска среща ще помоля да си пишем и телефоните в качулките на децата.

P.S. Имената на децата са променени. Нека само мен ме е срам.

Илюзионисти

Тази вечер ще ходим на представление. Ще гледаме най-добрите илюзионисти в Русия. Децата се вълнуват, гледат видеа в ютюб, за да загреят. Карам ги да ядат и да пишкат, преди да тръгнем. Аз си знам защо. Ядат, пишкат, тръгваме. Пристигаме. Преди да влезем, купуваме разни неща. Чантата ми се пълни, от нея изпадат неща, връщаме ги обратно, падат други, връщаме и тях. Вървим, изтърсваме, вдигаме и бутаме неща, въртим се около оста си и една около друга и така до входа. Там ни чака благ чичко с металдетектор. Проверява децата, проверява и нас. Стига до чантата ми. Отварям я. Малко ме е срам. Вътре има общо два литра минерална вода, два чипса, три протеинови блокчета, фъстъци, три шала, две шапки, два чифта ръкавици, празна опаковка от дъвки, пълна опаковка с дъвки, две опаковки от вафли, мокри кърпички, сухи кърпички, два телефона, две портмонета, клеева тинктура, несесер и плюшена котка. Има и няколко бележки от изипей за платени сметки. Котката е облечена в плетена жилетка и е с шал. Тръгвам до обяснявам, че от всичко това притежавам само едно портмоне и един телефон. Няма смисъл. Човекът е разбран и както казах – благ. Усмихва ми се съучастнически и дори не рови в чантата пред чакащите хора. Може би няма толкова време. А може би си мисли, че ако пипне нещо, отвътре ще изскочи истински заек, сгъваем букет или пък четири метра навързани едно за друго шалчета. Влизам и се надявам да ме е помислил за част от шоуто, а не за много проста.

Намираме тоалетна, намираме места, намираме глътка въздух, сядаме. На сцената се появяват хора, изчезват хора, във въздуха летят хора, хора познават мислите на други хора. В публиката стоя аз с моята вълшебна чанта в скута, а от нея се появяват и изчезват едно след друго един милион неща. Мисля си как трябваше да стана илюзионист и да ми пляскат хората на крака в зала едно на ендека.

Три езика

Първи клас, първи ден на втори срок:

– Мамо, днес програмата ни е много тежка! Имаме три езика!

– Така ли? Кои?

– Български, математика и английски.

– Математиката не е език.

– Уф, да де, ама пак е тежко. Защо трябва да учим български, като го знаем?!

* * *

На закуска у дома:

– Мляко с мед или мляко с какао?

– Мляко със захар.

– Не предлагаме мляко със захар.

– Тоя хотел е много гаден.