Вълшебната думичка

Има една дума в речника на всеки родител със стаж над две години, която съдържа толкова много емоции, такава страст, толкова силен заряд на упоритост и твърд характер, но и на взаимна близост и домашен уют, че често ни се иска да си я изпринтим като голям хубав бял надпис върху червена тениска и все с нея да си ходим, а често в края на тежък ден просто ни иде да си я татуираме с красив ръкописен шрифт в средата на челото и непрекъснато да го сочим с пръст.
Това е думичката АЙДЕ.
АЙДЕ се повтаря ежедневно и дори ежечасно от толкова ранна детска възраст, че често детето под две години си мисли, че така се казва. Например, питат го на площадката – Как се казваш, миличка?, а то отговаря – АЙДЕКОВАПОВА, което значи Айде Петкова Попова. Малката АЙДЕ знае, че умалителното АЙДЕМАМЕ е производно на ХАЙДЕКАЗАХ, което тя никак не харесва и много добре знае, че е сгафила, като го чуе. Ако малката АЙДЕ има по-голяма сестра или брат, един от първите й философски размисли за живота е посветен на това дали родителите й изобщо имат някакъв акъл да си кръстят и двете деца АЙДЕ, и нон стоп да го крещят това докато и двете тичат хаотично в потрес, и никой никога да не разбере кой точно трябва моментално да си обуе ботушите и кой да си издуха веднага носа, и винаги и двете деца да правят и двете неща едновременно, и с това още повече да ядосват родителя си, чието лице бавно придобива цвят на узрял био домат.
Малко по-късно детето разбира, че АЙДЕ всъщност е глагол и на АЙДЕИДВАЙ или АЙДЕЯЖ започва да отговаря с АЙДВАМ, АЙДВАМ.
АЙДЕ, освен име и глагол, е и единица за време. Например АЙДЕЗАКЪСНЯВАМЕ е с продължителност от пет до петдесет и пет минути и с честота от три до тридесет и пет повторения, последните десет на фалцет. Ако се закъснява за училище и ще се остане довечера без таблет, АЙДЕЗАКЪСНЯВАМЕ е пет пъти и два валериана. Ако се закъснява за рожден ден, може да се проточи до десет пъти, три смени на рокля, два пъти – „не със сандали, навън вали сняг” и пет до десет „не реви, не те скубя нарочно, просто си много рошава, не, не исках да те обидя”.
АЙДЕ се използва и като мерна единица за звук. Съществуват няколко степени в скалата за измерване, познати като децибел, бел и АЙДЕСТОПЪТИЛИДАПОВТАРАМ. Допустимите за слуха степени на звука са подредени във възходяща прогресия така: шум от хладилник в празна стая, прахосмукачка по време на сън, флекс в неделя сутрин, автомобилна аларма от три до пет през нощта, пневматичен чук на тротоара пред офиса по време на среща, голямо междучасие в коридора на втори клас, две разминаващи се мотриси (от руските) на Метростанция Сердика в шест часа. Към потенциално опасните за човешкия слух спадат взрива на противопехотна мина, звука от турбореактивен двигател, следвани от АЙДЕДОМАШНОТО и АЙДЕВБАНЯТАТИКАЗАХ. На АЙДЕЛЯГАЙВЕДНАГА е възможно спонтанно спукване на тъпанчето. Съседите знаят това и обикновено викат полиция за нарушаване на обществения ред или, ако ги мързи, просто тропат по тръбите на парното.
Важно е да се отбележи, че с употребата на АЙДЕ трябва да се внимава. Тя не бива да превишава 30 процента от ежедневния речников запас, в противен случай води до главоболие, загуба на гласа и безсъние.
Затова чао, АЙДЕ, до после.

Обядът на едно злоядо дете

Обядът започва така:
– Заповядай – риба и картофи. За десерт – киви.
Гълтам два валериана.
Сяда. Става.
– Не помня дали си измих ръцете.
Мие ги, свири си с уста, връзва си опашка, развързва я, слага диадема. Мие ги пак, че си е пипала косата, бърше ги, сяда. Гледа критично в чинията.
– Може ли да видя рибата в тавата?
– Да, може, ето я.
Гледа я. Очите й се разширяват.
– Но тя е с глава! И има много зъбки!
– Да, защото е хищник.
– Фиу. Леле! Значи е изяла много други рибки. После ще я изям аз, и значи и аз съм хищник. И ти ще ядеш и значи и ти си хищник. Ами ние всички сме семейство хищници.
Нервите ми на майка хищник леко започват да се изопват:
– Хайде, яж.
Дъвче още първата хапка. Сигурна съм, че брои наум и сега е някъде около сто четиридесет и пет, а в устата й отдавна няма нищо. Боде картоф.
– Извинявай, че ще те обидя, мамо, но тези картофи са малко горещи и малко безсолни.
– Няма нищо. Нямат нужда от повече сол.
Опитва се с крайния ляв зъб на вилицата да набоде нано частица риба, а с десния – молекула от картоф. След стотина опита се получава, но нямам микроскоп, за да проверя. Прави се, че дъвче набоденото. Премята вилицата от ръка в ръка. Изправя се, върти се около оста си, надвесена изцяло върху масата и с лявата ръка съсредоточено рови в чинията.
– Мамо, виж, котенце!
Нарисувала е котенце. От риба и картоф. С лявата ръка.
– Браво! Яж.
– Щях да те питам – коя дата сме днес? А , и щях да те питам динозаврите миналия век ли са живели или преди това? Под масата е паднала ножицата, да я вдигна ли? Искаш ли да ти покажа какво правихме в училище в понеделник?
– После. Сега яж.
– Дай ми вода, че ми приседна (кашля драматично).
Сяда, пие, боде, яде.
– Ооо, пишка ми се. Сигурно от водата….
Отива, мие си ръцете, свири си с уста, връзва си опашка, развързва я, пак слага диадема. Мие ги пак, че си е пипала косата, бърше, сяда.
Решавам да си спестя час-два и бутам пред нея кивито. Гледа го. Ще се разплаче.
– Мамо, кивито има сърце, а ти си го разрязала!
С хладното си сърце на хищник, разрязващ сърца, вадя мляко от хладилника и вафла от шкафа. Все пак това дете нещо трябва да яде.