Гледам вчера МастърШеф. Това са едни приятни, а понякога и неприятни хора, които трябва да сготвят нещо много вкусно и красиво за определено време. И започват да тичат тия хора, спъват се, бутат се, падат, посипват ги с някакви неща, ядат виме на крава, крещят си, реват, смеят се, само и само да сготвят и да дадат на това жури нещо да яде. Абе много е интересно.
И си мисля – как пък на никой не му хрумна да направи такова риалити за родители. В смисъл – да ти дадат децата някаква задача и да трябва да я изпълниш за определено време. Например – четвъртък вечер е, прибираш се скапан от работа, звъни детето и реве, че утре има тържество и му трябва бял чорапогащник без фигурки и черни цвички. Значи, задачата е да ги доставиш за два часа. И си плюеш на петите, то е декември, часът е седем, ти си на Витошка, хващаш и въртиш пет до десет километра на минус десет градуса, докато се сетиш накрая, че новото хилядолетие е изобретило моловете. Връщаш се с чорапогащник, цвички и бронхит, задачата е изпълнена.
Или пък ставаш сутрин, слагаш кафе, става и детето, и точно след пет минути реве, че няма суха тениска от униформата. Значи, задачата е за три минути да изсушиш тениска. Включваш сешоар, ютия и вентилатор едновременно, а таткото рови из къщата за печка, тип духалка. И така, единият глади, другият върти сръчно сешоара, докато кафеварката не заплашва с клокочене, че всеки момент ще изпълни полет земя – земя към Северна Корея. Така оставаш сам, въртиш с една ръка сешоар, с другата – ютия, с единия крак правиш кръгово упражнение за бедрен мускул с духалка, докато опитваш да останеш прав с другия. Задачата е изпълнена, имаме тениска за три минути и се качваме на балкона.
За напредналите в състезанието би трябвало да има, разбира се, и задача с повишена трудност, а именно – две задачи за едно и също време. Например – 48 мъфина за тържество и оформяне на презентация в пауърпойнт на тема готическа архитектура. Време – един час. Мусака и пробен изпит по български. Не се сърди човече и вадене на трънче. Плитки и приказка преди сън.
Та гледам ги тия хора от МастърШеф и си мисля, ехе, мили хоби готвачи, ама страшни сте аматьори. Който не може да направи пилешка супа, баница и макет на Юпитер за един час, той не заслужава сто хиляди лева.
май 2019
За пример
Отивам на информационна родителска среща. От самото й име се разбира, че родителите ще се срещнат, за да бъдат информирани. По принцип, добрите, съвестни, примерни родители, които също така са били много съвестни отличници в училище, на такива срещи си записват неща в тефтер, гледат водещия срещата в очите и кимат с разбиране. На последната родителска среща аз лично писах на гърба на бележка от Фантастико с моливче от ИКЕА. Не записах много неща. След това си взех специален тефтер, който ми е много удобен, когато съм забравила да си изпия гинкото.
Така. Тръгвам към информационната родителска среща, обаче на средата на пътя се сещам, че нямам химикалка. Аз и време нямам, честно казано. Малко закъснявам. Как пък, клета ми Марийо, веднъж не ти беше всичко наред – коса, грим, зареден телефон, да си навреме, плюс тефтер и химикалка. Толкова ли е сложно. Спирам и почвам да ровя в колата, защото не искам пак да се излагам, все пак имам специален тефтер, една химикалка или пък молив от ИКЕА няма как да няма в тая древна кола. Започвам с находките, за част от които имам някои спомени – бял официален чорапогащник, черни цвички, ръкавици, които боцкат, тесте касови бележки от ОМВ, проект по история от 6-ти клас. Суха паста, ама много суха. Четири опаковки бенгалски огън, в целофан. Ако не намеря химикалка, мога да го взема, да го раздам на родителите (за всички ще има), да го запалим и да го въртим, докато ни информират. Няма нищо за писане в самата кола. Отварям багажника. Зимни кънки – два чифта, летни кънки – един чифт. Федербал, топка. Раница тип мешка. Отварям я – недоизпито шише с вода и несесер на бухалчета. И вътре – три, цели три, съвсем истински, здрави, съвършени химикалки. Ще пусна тото днес, страшен късмет. Тичам нагоре, стигам точно навреме, сядам, вратата се затваря, информационната среща започва. Вадя си тефтера и несесера на бухалчета и започвам много стриктно да си записвам. Десет минути след началото на информирането в залата връхлита рошава майка с разкопчана раница. Сяда зад мен. Рови, дълго рови, чувам я. Намира явно някакъв лист, но клетата, и моливче от ИКЕА си няма. Пита тихо за химикалка наоколо. Никой няма. Адски съм горда значи. Обръщам се, подавам несесерчето на бухалчета и казвам – „Заповядайте, изберете си“.
Сее ли?
Продаваме си стария семеен ван. Харесан е, уговорен е и ето ни с моята законна половинка (трябвало и аз да присъствам, така казвал законът) стоим на един ъгъл и чакаме часа на срещата. Докато стоим, ми подхвърля – да знаеш, казах, че ти си го карала повече и най-вече извънградско. Казва го някак си ей така, закачливо, смига ми и се хили. Тъкмо да поискам обяснение и хоп – ето го бъдещият собственик идва, ръкуваме се и тръгваме да уреждаме процедурата. Вървим, те си говорят, аз си мисля. Защо пък аз да съм го карала, и то извънградско? Понеже съм жена, съм много внимателна, карам нежно и по правилата? Отнасям се към колата като към нови обувки и редовно я почиствам с мокри кърпички? Винаги внимателно заобикалям дупки, с обич минавам през легналите полицаи, редовно проверявам маслото с един специален дълъг шиш, в неделя сутрин го вдигам тоя ван на крик пред блока, лягам на мазен парцал под него и проверявам всичко ли му е наред по вътрешностите, а после вдигам капака, защото знам откъде, и сменям превантивно ангренажен ремък и от една до две полуоски? По принцип е възможно, но не ми се вярва. Докато си ги мисля тези неща виждам, че вече седим при нотариуса, старият и новият собственик оживено обсъждат техническото минало на колата, и ето, идва моментът, в който новият собственик се обръща към мен и пита:
– Сее ли?
Така.
Сее ли. Значи, аз първоначално сто процента съм сигурна, че ме пита нещо друго, но просто не може да произнесе добре „р“-то между двете „е“-та. Много грубо, господине, много грубо. Колата си е добре и изобщо не разбирам какво имате предвид. Оглеждам се, обаче, и ми си се струва твърде неестествено този възпитан на вид човек да пита такива неща толкова грубо в този хладен офис на уважаван столичен нотариус, в тази приятна стая със сиви стени и мебели в цвят дъб сонома. Човекът ме гледа в очакване и повтаря:
– Сее ли?
Адски започвам да се притеснявам. Чувствам се като мечка на синджир, която внезапно си е забравила танца. Питам отчаяно с поглед моя човек какво, по дяволите, значи „сее ли“, а той ми се усмихва насърчително и пита на свой ред:
– Сее ли? – и размърдва ръце в жест, наподобяващ леко въртене на волан.
Тотално не си знам танца.
– В смисъл? – питам тихо, с подкашляне.
– В смисъл, като си с над 150 на магистралата, сее ли?
Така.
Като си с над 150 на магистралата, сее ли.
Мили приятелю, мили нов собственико. Аз в живота си веднъж на магистралата съм вдигала 130, помня как много се зарадвах, а после ме изпревари тир. За сеене не знам, може и да сее, но дали покълва, и какъв плод дава изобщо не знам. Благодарение на оскъдната си природна интелигентност, но най-вече на жестовете, които законната ми половинка услужливо ми отправя, разбирам, че въпросът значи – тресе ли. Запазвам зверско самообладание:
– Не, изобщо. Изобщо не сее. Чак на 180 някъде започва да пресява.
А на вас, мили момичета, сее ли ви?
П.п. когато имало какво да се желае от ходовата част на колата се казвало, че е използвана повече от нежната половинка в семейството. Това си било термин и изобщо нямало общо с моето перфектно шофиране.