Отивам на информационна родителска среща. От самото й име се разбира, че родителите ще се срещнат, за да бъдат информирани. По принцип, добрите, съвестни, примерни родители, които също така са били много съвестни отличници в училище, на такива срещи си записват неща в тефтер, гледат водещия срещата в очите и кимат с разбиране. На последната родителска среща аз лично писах на гърба на бележка от Фантастико с моливче от ИКЕА. Не записах много неща. След това си взех специален тефтер, който ми е много удобен, когато съм забравила да си изпия гинкото.
Така. Тръгвам към информационната родителска среща, обаче на средата на пътя се сещам, че нямам химикалка. Аз и време нямам, честно казано. Малко закъснявам. Как пък, клета ми Марийо, веднъж не ти беше всичко наред – коса, грим, зареден телефон, да си навреме, плюс тефтер и химикалка. Толкова ли е сложно. Спирам и почвам да ровя в колата, защото не искам пак да се излагам, все пак имам специален тефтер, една химикалка или пък молив от ИКЕА няма как да няма в тая древна кола. Започвам с находките, за част от които имам някои спомени – бял официален чорапогащник, черни цвички, ръкавици, които боцкат, тесте касови бележки от ОМВ, проект по история от 6-ти клас. Суха паста, ама много суха. Четири опаковки бенгалски огън, в целофан. Ако не намеря химикалка, мога да го взема, да го раздам на родителите (за всички ще има), да го запалим и да го въртим, докато ни информират. Няма нищо за писане в самата кола. Отварям багажника. Зимни кънки – два чифта, летни кънки – един чифт. Федербал, топка. Раница тип мешка. Отварям я – недоизпито шише с вода и несесер на бухалчета. И вътре – три, цели три, съвсем истински, здрави, съвършени химикалки. Ще пусна тото днес, страшен късмет. Тичам нагоре, стигам точно навреме, сядам, вратата се затваря, информационната среща започва. Вадя си тефтера и несесера на бухалчета и започвам много стриктно да си записвам. Десет минути след началото на информирането в залата връхлита рошава майка с разкопчана раница. Сяда зад мен. Рови, дълго рови, чувам я. Намира явно някакъв лист, но клетата, и моливче от ИКЕА си няма. Пита тихо за химикалка наоколо. Никой няма. Адски съм горда значи. Обръщам се, подавам несесерчето на бухалчета и казвам – „Заповядайте, изберете си“.

В пъстрия календар на родителството на централно място и с регулярна цикличност, подчертано с две дебели черти и оцветено в преливащи крещящи цветове, стои едно събитие с особена важност. Това е рожденият ден на Детето. В периода от първата до дванадесетата годишнина наближаването на това събитие предизвиква чудесен взрив от емоции у всички замесени – от ежегодно повтарящите се разкази за устремено шофиране към родилното и епидурални упойки, през блянове за ново лего или барби, до откриване на спестовен влог за събитието три месеца по-рано.

Родителите, обичайно разумни хора, трескаво премислят варианти. По-смелите канят двайсет деца и техните родители в тристайния си апартамент, след което седмици наред намират четки за зъби в тоалетната, пуканки в обувките си и торта зад дивана. Любителите на адреналин се отправят към паркове и градинки, като месец по-рано започват да рефрешват dalivali по десетина пъти на ден, а в деня на събитието смело нарамват в двете си ръце три хладилни чанти с бира, вино и лед, четиресет килограма сандвичи, шест тави дребни сладки, двайсет кутии сок, една маса, четири стола, три одеяла, една тента, три плажни чадъра, слагат на главата си тортата, натоварват цялата тази покъщнина в колата, или в специално нает за целта бус, а после в същия ред я разтоварват на полянката, като след партито почистват щателно и прибират своите и на близките си уморени тела до дома – и при това някои от тях до вечерта дори са запазили част от разсъдъка си. Съществуват и креативни родители, които впрягат всички сили, за да измислят нещо по-така и се наемат да заведат петнайсет деца в музей, театър, кино или боулинг, а после на пица, сладкарница или и двете, и в края на деня лежат на дивана с лед на главата и голяма чаша вино в ръката.
Препатилите или близките им се ориентират към празнуване в детско парти клубче.

 

Рожденият ден в детско парти клубче си има алгоритъм и той изглежда горе-долу така:

 

Неделя сутрин, осем часа. Мама буди детето. Нервна е, закъснява, търси си едната обеца, докато си суши косата с едната ръка, а с другата си обува чорапогащник. През това време се опитва да си сложи спирала, но сешоарът й пречи.

Детето е кисело. Иска да спи. Иска да закусва сладолед. Иска да ходи по анцуг. Мама е приготвила блестящ чорапогащник, бяла рокля с много тюл и лачени обувки. Нервна е. Детето облича анцуга и част от тюла. Карат се малко, мама е нервна. Татко пуши на балкона, баткото предвидливо си стои в стаята, за да не го накарат да си сложи гел и вратовръзка. Половин часа по-късно всички са строени в коридора, детето е с блестящ чорапогащник, бяла рокля с много тюл и лачени обувки. Реве, но тихо. Баткото е с гел и вратовръзка. Мама е с две обеци. Татко се кръсти.

 

Пристигат малко след най-точните гости, които ги чакат с цветя и торби.

Водещият на партито е Миньонът Кевин. Представя се още на вратата и това е много удобно, да няма объркване нещо. Той е висок около 195 см и е най-високият миньон на територията на България. Има син гащеризон, жълта тениска, големи кръгли очила и въобще – всичко. Лошо му е и му личи. Много е рано – неделя сутрин. Явно Кевин е бил на друго парти допреди малко. Очилата обаче много добре стоят на полуотворените му очи и е много убедителен в образа си. Кевин буди съчувствие. Очевидно има нужда от една биричка в пълна тишина. Вместо това с прегракнал глас крещи нещо в микрофон, деца пищят, майки се смеят. Дано миньонът Кевин има Аулин някъде в тоя гащеризон.

Зад ъгъла се чува рев. Пристига Батман, който се дере с цяло гърло. Майка му настоява да свали маската. Няма да може да яде торта с нея. Батман склонява, след като млад джентълмен с папийонка и пуловерче без ръкави успява да го убеди.

 

Почти всички са тук. Има много тюлени полички и много лачени обувки. Също така пайети и брокат. Част от тях е вече по земята. Половин час след началото през вратата тържествено влиза Дракула. Той е на шест и е с наметало, черно с червена подплата. Има и зъбки. Не знам дали ги ползва и за ядене, но му отиват. След него смутено пристъпя майка му. Дракула търчи към рожденичката, бута й подаръка в ръцете, спъва се в наметалото, но с достойнство  и рязък завой отлита при младежа с папийонката и Батман, и всички заедно тичат в тоалетната, за да видят как светят зъбките на Дракула. Защото те наистина светят на тъмно и това е много яко.

Половин час по-късно Дракула и младежът с папийонката (който вече е без папийонка и по тениска, със салфетка на гърба, защото се е изпотил и ще настине) са се барикадирали зад гърба на детско диванче. В техния отбор е рожденичката, боса и с отпран от роклята тюл. Отговарят на вражеския огън от пица и пилешки хапки с мощни струи портокалов сок през сламка. Миньонът Кевин се намесва и подрежда всички в две редици. Едната редица трябва да върви клекнала на влакче, другата да скача трупешката. Две деца протестират. Яли са пилешки хапки с млечен сос и не могат нито да клякат, нито да скачат. В играта се включва пукане на балони и няколко деца пищят, докато тичат към майките си. Батман реве, защото са му пукнали балона. После всички търсят тортата, която е открадната от Гру.

Два часа по-късно всички  деца търчат хаотично в кръг, а после в осморки и крещят. Във вените им тече сложна формула от  адреналин, бяла захар и глюкозо-фруктозен сироп. Дракула се спъва за осми път в наметалото си и се сбива с Батман за девети път.  Загубил си е зъбките, Батман е без маска. Реват и двамата, падат, стават, тичат в кръг и крещят ААААаааааа.  Около тях припкат момиченца с тюл и без тюл, с блестящи чорапогащници и без. Миньонът Кевин се върти около оста си и дрезгаво подканя децата да поздравят рожденичката. Пожелават й много подаръци и много гаджета. Все пак става на шест. Няколко майки преди минути са минали на бяло вино, бащите пият бира от единайсет часа. По земята се търкалят парчета пица, пилешко, кутийки портокалов сок, салфетки, тюл, пайети и брокат.
Майката на Батман стои до вратата с две якета в ръка  и го моли да си тръгват вече. Батман тича в кръг и крещи, че не иска.

Момиченце с лачени обувки стои от другата страна вратата и моли баща си да си ходят. Той мърмори „ей сега” и пуска още един жетон във флипера.

Пред входа Миньонът Кевин пие биричка.

Тихо е.

Има една дума в речника на всеки родител със стаж над две години, която съдържа толкова много емоции, такава страст, толкова силен заряд на упоритост и твърд характер, но и на взаимна близост и домашен уют, че често ни се иска да си я изпринтим като голям хубав бял надпис върху червена тениска и все с нея да си ходим, а често в края на тежък ден просто ни иде да си я татуираме с красив ръкописен шрифт в средата на челото и непрекъснато да го сочим с пръст.
Това е думичката АЙДЕ.
АЙДЕ се повтаря ежедневно и дори ежечасно от толкова ранна детска възраст, че често детето под две години си мисли, че така се казва. Например, питат го на площадката – Как се казваш, миличка?, а то отговаря – АЙДЕКОВАПОВА, което значи Айде Петкова Попова. Малката АЙДЕ знае, че умалителното АЙДЕМАМЕ е производно на ХАЙДЕКАЗАХ, което тя никак не харесва и много добре знае, че е сгафила, като го чуе. Ако малката АЙДЕ има по-голяма сестра или брат, един от първите й философски размисли за живота е посветен на това дали родителите й изобщо имат някакъв акъл да си кръстят и двете деца АЙДЕ, и нон стоп да го крещят това докато и двете тичат хаотично в потрес, и никой никога да не разбере кой точно трябва моментално да си обуе ботушите и кой да си издуха веднага носа, и винаги и двете деца да правят и двете неща едновременно, и с това още повече да ядосват родителя си, чието лице бавно придобива цвят на узрял био домат.
Малко по-късно детето разбира, че АЙДЕ всъщност е глагол и на АЙДЕИДВАЙ или АЙДЕЯЖ започва да отговаря с АЙДВАМ, АЙДВАМ.
АЙДЕ, освен име и глагол, е и единица за време. Например АЙДЕЗАКЪСНЯВАМЕ е с продължителност от пет до петдесет и пет минути и с честота от три до тридесет и пет повторения, последните десет на фалцет. Ако се закъснява за училище и ще се остане довечера без таблет, АЙДЕЗАКЪСНЯВАМЕ е пет пъти и два валериана. Ако се закъснява за рожден ден, може да се проточи до десет пъти, три смени на рокля, два пъти – „не със сандали, навън вали сняг” и пет до десет „не реви, не те скубя нарочно, просто си много рошава, не, не исках да те обидя”.
АЙДЕ се използва и като мерна единица за звук. Съществуват няколко степени в скалата за измерване, познати като децибел, бел и АЙДЕСТОПЪТИЛИДАПОВТАРАМ. Допустимите за слуха степени на звука са подредени във възходяща прогресия така: шум от хладилник в празна стая, прахосмукачка по време на сън, флекс в неделя сутрин, автомобилна аларма от три до пет през нощта, пневматичен чук на тротоара пред офиса по време на среща, голямо междучасие в коридора на втори клас, две разминаващи се мотриси (от руските) на Метростанция Сердика в шест часа. Към потенциално опасните за човешкия слух спадат взрива на противопехотна мина, звука от турбореактивен двигател, следвани от АЙДЕДОМАШНОТО и АЙДЕВБАНЯТАТИКАЗАХ. На АЙДЕЛЯГАЙВЕДНАГА е възможно спонтанно спукване на тъпанчето. Съседите знаят това и обикновено викат полиция за нарушаване на обществения ред или, ако ги мързи, просто тропат по тръбите на парното.
Важно е да се отбележи, че с употребата на АЙДЕ трябва да се внимава. Тя не бива да превишава 30 процента от ежедневния речников запас, в противен случай води до главоболие, загуба на гласа и безсъние.
Затова чао, АЙДЕ, до после.

Обядът започва така:
– Заповядай – риба и картофи. За десерт – киви.
Гълтам два валериана.
Сяда. Става.
– Не помня дали си измих ръцете.
Мие ги, свири си с уста, връзва си опашка, развързва я, слага диадема. Мие ги пак, че си е пипала косата, бърше ги, сяда. Гледа критично в чинията.
– Може ли да видя рибата в тавата?
– Да, може, ето я.
Гледа я. Очите й се разширяват.
– Но тя е с глава! И има много зъбки!
– Да, защото е хищник.
– Фиу. Леле! Значи е изяла много други рибки. После ще я изям аз, и значи и аз съм хищник. И ти ще ядеш и значи и ти си хищник. Ами ние всички сме семейство хищници.
Нервите ми на майка хищник леко започват да се изопват:
– Хайде, яж.
Дъвче още първата хапка. Сигурна съм, че брои наум и сега е някъде около сто четиридесет и пет, а в устата й отдавна няма нищо. Боде картоф.
– Извинявай, че ще те обидя, мамо, но тези картофи са малко горещи и малко безсолни.
– Няма нищо. Нямат нужда от повече сол.
Опитва се с крайния ляв зъб на вилицата да набоде нано частица риба, а с десния – молекула от картоф. След стотина опита се получава, но нямам микроскоп, за да проверя. Прави се, че дъвче набоденото. Премята вилицата от ръка в ръка. Изправя се, върти се около оста си, надвесена изцяло върху масата и с лявата ръка съсредоточено рови в чинията.
– Мамо, виж, котенце!
Нарисувала е котенце. От риба и картоф. С лявата ръка.
– Браво! Яж.
– Щях да те питам – коя дата сме днес? А , и щях да те питам динозаврите миналия век ли са живели или преди това? Под масата е паднала ножицата, да я вдигна ли? Искаш ли да ти покажа какво правихме в училище в понеделник?
– После. Сега яж.
– Дай ми вода, че ми приседна (кашля драматично).
Сяда, пие, боде, яде.
– Ооо, пишка ми се. Сигурно от водата….
Отива, мие си ръцете, свири си с уста, връзва си опашка, развързва я, пак слага диадема. Мие ги пак, че си е пипала косата, бърше, сяда.
Решавам да си спестя час-два и бутам пред нея кивито. Гледа го. Ще се разплаче.
– Мамо, кивито има сърце, а ти си го разрязала!
С хладното си сърце на хищник, разрязващ сърца, вадя мляко от хладилника и вафла от шкафа. Все пак това дете нещо трябва да яде.

Когато човек очаква дете, някак си от само себе си в главата му се ражда идеята, че освен съветите от приятелки, фейсбук и бегемама, не е зле да вземе да си купи поне една книга за отглеждане на деца, която по месеци, седмици, дни и часове да разказва за пътя на бебето от коликите, през първия зъб, до акането на гърне. После, когато детето се научи да стои право и от тази позиция драматично да се хвърля по корем на пода в магазина и да пищи в несвяст ”Искам зрънчо, искам да ям боклуци, искам зрънчо, искам боклуууцииии” се стига до момента, в който трескаво се търсят книги за възпитание на деца. А когато един ден току-що боядисаната в бяло стена в кухнята осъмне в разноцветни творчески експликации на тема „Пролетта дойде”, произведени с техниката „Ръце, натопени в разтворен с ябълков сок акварел, очертани с черен перманентен маркер”, става ясно, че е нужно набавянето на цялата поредица „Тихи творчески занимания за деца”.
Всички тия аспекти на детското развитие са ясни и добре описани в литературата.
Има обаче една апокрифна територия, която не съществува в нито една книга.
Това е територията на Светия ютюб. Не една или две Епохи са тръгнали оттам, завладели са един до два милиарда вюъри и клетите им родители, а после безславно са умрели в забвение, оставяйки след себе си богат набор от безценни за Археолозите от третото хилядолетие находки.
И така, започнало се е с Епохата на мънистата. Закупени са безброй мъниста – дървени, стъклени, бляскави, пластмасови, с брокат. Забелязала съм, че татковците много обичат тези с брокат, особено от онзи, който се ръси навсякъде и най-вече по неведоми пътища залепва за ризите и чорапите им. Закупени са кутии, които да ги побират по големина. Набавени са ластични корди в няколко размера. Разбира се, и на тях им трябват кутии. Станало е ясно, че според Светия ютюб е възможно с мъниста да изплетеш гривна не само с българското знаме, но и с това на Япония, Канада и Щатите. След тримесечно плетене, подаряване и ходене на работа с ръкав от различни по цвят, големина и знамена гривни, Епохата на мънистата е рязко разгромена от Епохата на полимерната глина. Какви мъниста, бе, мамо. Тъпотия, отживелица. Глина трябва, безброй блокчета глина с цена четири лева. Трябват и кутии, разбира се. Към тях са нужни и инструменти за обработка, както и материали за производство на обеци, пръстени и колиета, защото, откъде да знаеш, може пък детето да има заложби за дизайнер на бижута и кой изобщо си ти, за да го спираш. Нуждата от кутии споменах ли? И така, печеш стотици тави с Творби на сто и десет градуса, бижутата ти вече не включват ръкав от гривни със знамена, но за сметка на това ходиш на работа с обеци – калинки и колие – праз лук, който е много труден и красив. Някъде около осмата кутия от Епохата на глината, ютюб е разтърсен от Ерата на ластиците. Тука вече става много сложно. Значи, трябват много ластици, ама много. Не просто цветове и текстури, но и инструменти, куки, станчета. И кутии, много кутии. Ластиците са необходими в количества, много големи количества. Намираш си доверени дилъри, които познават добре нуждата, вкусовете и броя на творците, които отглеждаш. Например – Ооо, здрасти, обичайното ли – два двойни розови, едни черни и четири асорти? Айде един бонус – жълти, и без това не ми вървят. Къщата постепенно се изпълва с изплетени от ластици гривни, октоподи, бухалчета, мечета и пингвини. Има идея и за пуловер от ластици, и докато за твой ужас тя назрява с бясна сила, ютюб казва: Желе!
Така.
Има много рецепти за състава на това желе, но най-успешната се състои от перилен препарат бочко, боракс и бяло лепило. По принцип аз не знам точно каква е функцията на това желе, защото не само ютюб, но и гугъл мълчи. То просто се точи, сгъва и напъхва в бурканче безброй пъти и като цяло това е неговото предназначение. От време на време то служи и за залепяне за килима или за косата, крясъци „еййййколкопътитиказахдеееее” и наказание един месец без таблет и телефон, и да, и през моя компютър не може, и не, не може и през телевизора да влизаш в ютюб.
Преди да бъде сътворено обаче, Рецептата за Желе се е оказала прекият път към сърцето на аптекарката от аптеката зад блока, която благодарение на твоето обяснение за какво служи боракса, дето толкова деца питат за него, и безценния ти маркетингов съвет да зареди два-три кашона от него ВЕДНАГА, ти споделя след време, че си е платила месечния наем с печалбата от тази безценна суровина. Забелязваш, че перилният препарат бочко изведнъж се е оказал дефицитна стока в магазините в квартала, но истинското предизвикателство е бялото лепило. И така, например, като пълен аматьор отиваш в кварталната книжарница:
– Извинете, имате ли бяло лепило?
Продавачката те гледа изпитателно. Първо ти се кара, после ти дава едно сухо лепило и едно безцветно лепило. Не, не е това, казваш. Пак ти се кара. Сухото е бяло, а щом не ти върши работа, и безцветното ли не ти харесва? М? Излизаш, а погледът й прогаря тила ти. Следва друга квартална книжарница, после малка по в центъра, накрая голяма централна. Цялото ти свободно време, а именно обедната почивка и тичането към метрото след работа, е посветено на търсенето на бяло лепило, а тилът ти никакъв го няма вече. След като си обиколила всич-ко, в главата ти грейва спасително мисъл. ДЖЪМБО.
Палиш колата, качваш децата, отивате, а в сърцата ви пърха сладкият дъх на надеждата. Тичате вътре напред-назад, лутате се, виждаш консултантка, пак тичаш да я настигнеш.
– Извинете, имате ли бяло лепило?
Тя се обръща и те поглежда. Тук някъде времето и пространството се събират в едно, съществува само този коридор с канцеларски материали и двата ви погледа, събрани в лъча на познанието. Тя е от посветените. Тя знае. Знае за бялото лепило, знае за какво служи то, знае за Желето, а може би дори знае как се чисти то от килим. Тя е от тайното общество на Желето, ти също и вие просто говорите на таен език. Толкова е вълнуващо. Усмихва се:
– Да, ето там.
***
Сега наближава Хелоуин. В момента сме насред Епохата на фалшивата кръв. Тя се прави от зелена и червена сладкарска боя, какао на прах и още една съставка. Информация мога да дам само на лични съобщения, защото е тайна. Само за посветени.

Пия тази сутрин кафе, оправям се да излизам и пека топъл сандвич, който по традиция чакам да изгори в суматохата и да сложа резервен втори на негово място. Детето ме вика от съседната стая. Иска да му помогна с една задача по математика.
Така.
Трябва да споделя, че ние с математиката скъсахме окончателно нашия бурен романс в края на осми клас. В смисъл, разбрахме се да си останем приятели, но всеки знае, че това е учтивият начин да обясниш на някого, че е тъп и грозен и вече грам не те кефи, така че си останахме с по едно излизане на кафе веднъж месечно, колкото да оформим заедно семейния бюджет.
Влизам в стаята на детето и се опитвам да запазя своя авторитет непокътнат, докато в сърцето ми бушуват разнообразни емоции – поривът да избягам от стаята с писъци и никога да не се върна, първосигналното желание да припадна театрално и да поискам чаша вода, както и спасителното хрумване да изкрещя внезапно, че сандвичът оттатък гори и отивам да го извадя, и да сложа резервния, и заради това закъснявам вече, и трябва да тръгвам. Запазвам самообладание и просто казвам – дай да видим тази задача. Колко пък да е трудна, мисля си – седми клас. Събиране, изваждане, умножение, деление, това и с калкулатор ще стане, а знам, че имам на телефона.
Задачата гласи – намислих едно число, разделих го с модула на минус и получих реципрочното число на минус една дванадесета. Кое е числото?
Така.
Кое е числото. Да видим. Първо и най-важно – намислих едно число. В тази задача някой намисля число и очаква ние да го отгатнем. Това отвсякъде си е свръхестествено, нали така. Представям си този, който е намислил това число, как си седи у тях, а защо не в мазето, с каска от метално фолио на главата и огърлица от орлови нокти на врата, полутъмно е, оскъдната светлина идва единствено и само от различни по големина, форма и цвят свещи, запалени навсякъде, в краката му има разпилян смилянски боб, а на масата пред него има кристална топка, карти таро и чаша от кафе, обърната наопаки. Зад него на стената има закачени окултни изображения. Та стои си маг едикойси в мазето и тайнствено ни пита кое е числото. Свещите хвърлят танцуващи сенки по стените, и въобще – много е загадъчно. Да продължим. Той разделя числото. Ама разбира се. Разделя го. За мен този порив за разделяне насочва директно към един деструктивен, нихилистичен характер, най-вероятно със садистични наклонности, за когото силата на съзиданието е напълно непозната. По-нататък – цели два пъти в тези два реда магът на тайнственото число подчертава своя негативизъм посредством повторението на думата минус. Нещо повече – не просто минус, а модул на минус. Значи сто процента става дума за някакъв хейтър тука. Тая работа с реципрочността на числото си е индиректен намек, че той не е сам, а напротив, много са, единни в своето желание да ни питат какво число са си намислили и да ни измъчват в съня ни с тоя въпрос, и така като гледам, най-вероятно са дванайсет, предвид тая дроб накрая.
Всичките тези неща, разбира се, си ги мисля наум. Детето седи и ме гледа напрегнато. Разбира, че явно задачата е много трудна. По дима откъм кухнята пък и двете разбираме, че сандвичът оттатък вече направо си гори и не се налага да лъжа. Тичам да сложа резервния и се извинявам, че закъснявам и трябва да тръгна. Детето казва, че ще пита една приятелка, дето баща ѝ е счетоводител.
Не знам, може пък счетоводителите да се разбират по-добре от мен с група от дванадесет магове хейтъри с деструктивен характер, склонни към садизъм. Ще видим.

Някъде в разгара на лятото, дъждовно или горещо, весело или тъжно, обикновено или незабравимо, в живота на поне милион столичани има един повратен момент. За късметлиите това е тръпката на първата любов, раждането на дете или смяната на дограмата в хола. За поне около седемдесет процента от останалите обаче, този повратен момент се нарича Годишна профилактика на Топлофикация.
Профилактиката на Топлофикация е част от естествения ход на годишния календар. Коледа, Великден, Профилактиката и Първият учебен ден са стожерите на цикличността, неизменната част от кръговрата на живота. И ако по Коледа се случват чудеса, то Профилактиката на Топлофикация има силата да провокира равносметки, да сближава и разделя, накратко – да променя съдби. В този момент човек преоткрива себе си и своята непоколебимост, обажда се на забравени приятели от далечни квартали, за да разделят бутилка вино и топъл душ, или пък пристъпва към решителни действия като разбива банята си и поставя насред нея гигантски бойлер, солиден паметник на смисъла на Профилактиката, който да буди размисъл и в триста и петдесетте дни, в които не се ползва.
Така Профилактиката предизвика и мен и ето ме в доскорошния ни дом, отвъд пределите на околовръстното, там, където по романтични подбуди, докато децата ни бяха малки, живяхме няколко години, далеч от Топлофикация, фини прахови частици и метростанция Сердика. Там, където има топла вода посред лято. Разкош.
Тук животът следва свои правила, тишината ти пищи в ушите, от зеленото чак ти се гади, а концентрацията на кислород във въздуха непрекъснато те кара на сън. Но няма как да спиш цял ден, въпреки че тъкмо това ти иде да правиш, защото Профилактиката не значи Отпуск. Профилактиката си е профилактика, работата си е работа и до нея трябва да се стигне. Столицата може и да си има Профилактика, фини прахови частици и метростанция Сердика, но си няма много места за целодневно паркиране, затова решавам да я посетя посредством автобус, част от могъществото на Градски транспорт.
Така. Този автобус не е като седем шест или двеста и четири – завъртиш се малко, огледаш се откъде да си купиш билет и хоп, дошъл. Той има разписание, което се спазва стриктно, всички го следят и въобще, много е хубаво. През един час е, но се знае. Това си е цял ритуал. Има си хора за този в седем, за този в осем, за този в девет. Някъде към девет без десет хората за този в девет започват да се събират. Когато стигнат до спирката, те се поздравяват. Ако не поздравиш, те гледат подозрително. Ако поздравиш, но не те познават, те питат на кой си. Аз и навремето съм пътувала с този в девет. Приятно ми е да забележа, че хората за този в девет са си същите. Няколко баби и двама дядовци. Една от бабите е сложила очила за постоянно, друга е с нов бастун. Липсват ми две-три, но се надявам да са на море. Кимвам за поздрав и отивам възможно най-далеч, преди да ме питат на кой съм. Слушам как стартира нюзфийда на тая малка социална мрежа на хората за автобуса в девет. Бабата с нови очила разказва каква мусака с тиквички е направила. Подробно описва съставки, произхода им и начин на приготвяне и макар да не е приложила снимка, започвам да се чудя дали ще е неприлично да взема да обядвам в девет и половина. Подхваща се темата за времето. Разбирам, че няколко мазета наоколо са си направо наводнени. Говорят за петдесет литра на квадрат, но само в този квартал, съседният не бил така. Пожарите в Гърция обаче са много по-зле и отнасят две до три минути цъкане с език. Стига се и до криминалната хроника. В някакъв подлез човек е стрелял по друг човек заради кучето му. Бабата с новите очила споделя мнение, че това не е приятно. Не е приятно.
Мисля си как тия хора отдавна са измислили топлата вода и никаква Профилактика не може да ги бутне. Нещата са съвсем прости – приятни или неприятни – и така като ги гледам, даже не търкат лотария в търсене на щастие. Идва автобусът в девет и тази малка затворена група се разпада. До утре по същото време.

Така. Налага ми се да пътувам с автобус. От тези, от град А до град Б. Поводът е ужасно тъжен и изобщо не ми е хубаво, но се налага, няма как и това е. Понеже не съм в град А, от който тръгва автобуса към град Б, не съм и в град В дори, а да речем съм някъде към края на азбуката, например град Ц или град Ер малък, решавам да се възползвам от предложенията на новото хилядолетие и да си купя билет онлайн. Опитвам няколко десетки пъти, но не се получава. Нямала съм била номер в системата им. Опитвам се да взема номер от системата. Системата им няма опция за даване на номера. Така. Все пак съм живяла известно време и в старото хилядолетие, затова решавам да използвам помощ от приятел, в резултат на което ми е закупен билет от град А, който трябва да взема от град Б на тръгване към град А. Сложно е малко, но в старото хилядолетие е така. Билетът е купен, аз пристигам на определеното място. Само аз съм. Човекът, който трябва да е там, за да ми даде физически билет, а именно една лелка на гише, не присъства. Автогарата или нещото с пейки и много гишета, както и нито един жив човек, сто процента е описано от Стивън Кинг. Чакам половин час. Лелката на гише идва. Билетът ми го няма. Не са й го пратили. Защо не са ми го снимали и изпратили по пощата или по вайбър, пита ме тя. Защо не им работи онлайн системата, контрирам аз. Едно на едно сме. Смеем се нервно и двете. Къса листче от друго листче, от което сто процента преди това е откъснала парченце и си е завила в него дъвката, пише на него с големи букви МЯСТО 24 и ми го дава. Ето това ви е билетът. Смеем се пак нервно. Добавя, че е за 17:30 и много да внимавам, защото автобусите са два – един в 17:30 и един в 17:31. Не вярвам, че тук има два автобуса дори в едно денонощие, камо ли през една минута, но не ми се спори. Идва автобус, питам отчетливо шофьора дали е за 17:30, че е много важно, показвам си листчето с написано на ръка МЯСТО 24 и той ме пуска. И той е от миналото хилядолетие и ги разбира тия работи. Започва да качва багаж. Влизам аз, намирам МЯСТО 24, сядам. Идва след мен една баба, въоръжена с голяма дамска чанта. Още на пътеката започва да ми се кара и усещам, че всеки момент ще използва чантата не само за пренасяне на кило сирене, един ръчен хляб и туба с вода от 11 литра. Всеки момент ще я изтласка към носа ми, а ми се струва, че го е тренирала усърдно. Показва ми билет. Пише МЯСТО 24 и има печат. Не върви да й показвам моето листче. Ослушвам се и забелязвам, че не съм единствена, други също спорят, макар в спора им да не участват чанти. Усещам, че целият автобус си е от миналото хилядолетие и решавам да изляза да видя какво ще стане. Лелката на гише идва, ръкомахайки като диригент. Няма страшно, това е рейсът за 17:31, казва. Подранил е. Всички се успокояваме, дублираните билети, както галено ни нарича лелката на гише, напускаме бойното поле, автобусът тръгва, прави едно кръгче и се връща да свали все пак и багажа на дублираните билети. Идва автобусът от 17:30 с половин час закънение, качваме се и всичко е наред. Почти всичко де, то не може все пак. До МЯСТО 24 парното работи и е някъде около 45 градуса. Викам моята приятелка, лелката на гише, която тъкмо брои пътници, нали и тя е в старото хилядолетие, все пак. Казвам й, че парното работи. Не бе, не, нещо е загряло, отговаря ми тя. О, техническа неизправност? контрирам аз. Вече сме си отвсякъде две на едно и аз си правя победни кръгчета наум. Не, не се притеснявайте, елате, ще сменим мястото. Заповядайте, седнете.
Та така, седя си сега аз тука на МЯСТО 15, от едната ми страна кротко похърква един от дублираните билети, през пътечката дете плаче на руски и спира от време на време, за да отвори пакет солети, да изсипе половината на пода и да започне да реве отново за тях, а в скута ми кротко лежи на полегналата си седалка бабката отпред, притиснала до сърцето си своята чанта. Миналото хилядолетие си е тук, само лавандулата по пътя е повече.