Децата в нашето училище са с униформи. Суитшърт и тениска с якичка. Много са сладки, всичките такива еднакви. Понякога това поражда неудобства. За някои майки, не за мен, разбира се. Например, отиваш да вземеш детето си и ги гледаш всичките като малки сладки клонингчета, момченцата с къси косички, момиченцата с високо вдигнати опашки, като някакъв гигантски футболен отбор, тичат хаотично на двора. Неудобното е като търсиш своето дете и викаш напосоки някъде в тълпата, все едно си го видял, пък то изскочи зад теб и те гледа обвинително.

Ставаш сутринта, детето закусва, оправя се и се стига до униформата. Тя е прилежно приготвена на столче – тениска с якичка и суитшърт. Облича се детето. Решиш му косата. Забелязваш в качулката дебел надпис с черен маркер. Тъкмо да се скараш, че си е писало в качулката, и четеш. Суитшъртът принадлежи на Иван от първи ж. Детето не познава Иван от първи ж. Детето изобщо не е от първи ж.

Така. Малко е неудобно. Осъзнаваш се, че си изпрала дрешката на Иван. С хипоалергенен препарат и омекотител. После си я извадила от пералнята и грижливо си я простряла да съхне, после си я поставила на столче, докато си обяснявала, че е важно човек да се грижи за дрехите си. Е, мила мамо, да, за дрехите си. Не за дрехите на Иван от първи ж.

Знаеш, че баща им е по-оправен. Той те спасява и казва, че ще изясни ситуацията. Кара детето, връща се. Отишли са при Иван от първи ж. Вече се познават и са почти приятели. Семейни приятели. Говорили са си. Иван от първи ж е казал, че не е с нашия суитшърт. Той е облечен със суитшърта на Георги от първи д. Тук някъде е бил звънецът и разследването е приключило. Утешително e да знаем, че някъде някой Сашко носи суитшърта на дъщеря ми, в подгъва на който е красиво извезано с червен конец нейното име.

Ако някъде срещнете днес русо момиченце с дебел черен надпис в качулката „Иван от първи ж”, бъдете снизходителни.

А аз обещавам, че на следващата родителска среща ще помоля да си пишем и телефоните в качулките на децата.

 

P.S. Имената на децата са променени. Нека само мен ме е срам.

Тази вечер ще ходим на представление. Ще гледаме най-добрите илюзионисти в Русия. Децата се вълнуват, гледат видеа в ютюб, за да загреят. Карам ги да ядат и да пишкат, преди да тръгнем. Аз си знам защо. Ядат, пишкат, тръгваме. Пристигаме. Преди да влезем, купуваме разни неща. Чантата ми се пълни, от нея изпадат неща, връщаме ги обратно, падат други, връщаме и тях. Вървим, изтърсваме, вдигаме и бутаме неща, въртим се около оста си и една около друга и така до входа. Там ни чака благ чичко с металдетектор. Проверява децата, проверява и нас. Стига до чантата ми. Отварям я. Малко ме е срам. Вътре има общо два литра минерална вода, два чипса, три протеинови блокчета, фъстъци, три шала, две шапки, два чифта ръкавици, празна опаковка от дъвки, пълна опаковка с дъвки, две опаковки от вафли, мокри кърпички, сухи кърпички, два телефона, две портмонета, клеева тинктура, несесер и плюшена котка. Има и няколко бележки от изипей за платени сметки. Котката е облечена в плетена жилетка и е с шал. Тръгвам до обяснявам, че от всичко това притежавам само едно портмоне и един телефон. Няма смисъл. Човекът е разбран и както казах – благ. Усмихва ми се съучастнически и дори не рови в чантата пред чакащите хора. Може би няма толкова време. А може би си мисли, че ако пипне нещо, отвътре ще изскочи истински заек, сгъваем букет или пък четири метра навързани едно за друго шалчета. Влизам и се надявам да ме е помислил за част от шоуто, а не за много проста.

Намираме тоалетна, намираме места, намираме глътка въздух, сядаме. На сцената се появяват хора, изчезват хора, във въздуха летят хора, хора познават мислите на други хора. В публиката стоя аз с моята вълшебна чанта в скута, а от нея се появяват  и изчезват едно след  друго един милион неща. Мисля си как трябваше да стана илюзионист и да ми пляскат хората на крака в зала едно на ендека.

Първи клас, първи ден на втори срок:

– Мамо, днес програмата ни е много тежка! Имаме три езика!

– Така ли? Кои?

– Български, математика и английски.

– Математиката не е език.

– Уф, да де, ама пак е тежко. Защо трябва да учим български, като го знаем?!

На закуска у дома:

– Мляко с мед или мляко с какао?

– Мляко със захар.

– Не предлагаме мляко със захар.

– Тоя хотел е много гаден.

На този свят има два типа хора. Едните чуват как зарядното им зарежда телефона. Останалите им се смеят заради това. Когато първият тип хора реши, че е време за заслужена почивка, той грижливо проверява контактите у дома за убийствена, помитаща свръхзвукова вълна, изключва всички уреди от кроткия им, но доловим с просто ухо стендбай режим, затваря плътно всички врати, за да не чува как хладилникът студенокръвно върши своята мрачна работа, и затяга добре всички чешми, за да не допусне и една капка да падне някъде с оглушителен тътен.

Ако има физическо изпитание за тези хора, това е безсънието.

И така например, рутинната вечерна проверка е приключила. В душата ти се прокрадва смътно чувство на радост, че днес времето е изпреварено,  децата спят, зарядните са изключени, хладилникът мълчи зад няколко врати, чашата вино е изпита и тялото е положено в леглото навреме. Възглавницата е наместена, очите се затварят.

Ще се спи.

Внезапно трясък раздира тишината. Децата от горния етаж са приключили със Спондж Боб и играят футбол. Нямат си топка. Използват тенекиена кутия, пълна с болтове, както изглежда. Май печели голямото дете. Не се чува съвсем ясно, защото някое от двете крещи, а другото реве. Отчетливо чуваш,  че има оскубан, има и одран. Чува се и женски глас. Споделя настоятелно, че не издържа повече. Болтовете се отдалечават към кухнята.

Пуска се вода. Дошло е време за душа на съседа, така, по слух – от третия етаж, най-много докъм петия. Провиква се, че няма сапун. Няма кой да го чуе, няма кой да му донесе. Жена му слуша монолога на Джихан от телевизора. Някой чака дете, някой е застрелян, някой е в затвора. Кръговратът на живота в едно изречение. Кръговратът на живота в устата на Джихан. Виковете от банята продължават. Доколкото разбираш, забравил си е и хавлията.

Ставаш, взимаш Магнезий Лека Нощ.

Връщаш се. Кучето от четвъртия етаж на съседния вход е чуло котка навън. Не можеш да прецениш дали я обича или я мрази. Котката, обаче, със сигурност обича някого споделено в момента. Чудиш се дали да не се покажеш на прозореца и да виеш срещу кучето, котките и Луната. Вместо това ставаш и взимаш Валидол.

Няколко чудесни минути (или пък часове) по-късно заспиваш, потънал в розова мъгла. В просъница чуваш аларма да подхваща своята тъжна песен за безкрая на битието. Красиво е.

Сънуваш. Стотици кучета и котки играят футбол. Нямат топка. Ползват тенекиена кутия, пълна с болтове. Джихан стои като гигантски Зевс по хавлия над тях и пее песен за живота и смъртта. Приглася му аларма, която сменя своя ритъм на всеки тридесет секунди.

Часовникът звъни. Нощта е забравена, денят започва.

Четем преди сън. Прекъсва ме:

– Мамо, представяш ли си се като зомби?

– Не съм мислила върху това. Ти представяш ли си ме?

– Еми да. Същата, но не толкова привлекателна.

Събота сутрин. Навън вали сняг. Децата още спят. Двамата пият кафе заедно. Не се случва често.

Разбират се, че днес ще са си вкъщи.

Говорят си разни неща. Той небрежно пита какво ще готвят. Тя разсеяно казва, че не може да измисли. Казва, че всеки ден мисли за тая храна, не може и в момента. Казва, че въобще предпочита да измие един тон чинии, да пусне трийсет перални и да ги простре, да изрине снега отпред пред целия блок и да напазарува за един месец, отколкото да мисли какво ще сготви, след като всеки ден се връща от работа в седем и тепърва мисли какво да готви, още повече, че едното дете не иска да яде нищо, и всеки път отива в боклука супата или манджата или каквото и да е сготвено, докато тя самата  е непрекъснато на режим, и нищо не може да яде, освен зеле, арарут и гълъб, но диетите изобщо вече не действат и не може така или иначе да влезе в нито една дреха отпреди десет години и защо въобще ги пази тия дрехи, но ги пази, защото надеждата умира последна, нищо че една дреха не си е купила от месеци, но как изобщо да стигне до магазин, като нон стоп върши други неща, за нея никога не остава време, защото е почти невъзможно да проверява сбит преразказ на Косачи, докато диктува за десети път ”Пепо и папагалът Попо пак играят на пирати” и „мама мие малини за Мими” и въобще който ги пише тези учебници да вземе да го попита него къде да търси достатъчно голям картон за макет на Юпитер, но все пак не се оплаква, защото не я мисли майката на детето, дето трябва да направи Слънцето, защото са в мащаб и Слънцето ще дойде с диаметър към метър и половина, и изобщо къде ги държат после тия проекти, и как изобщо да го пренесе тоя гигантски картон за Юпитер в метрото, където просто ръката не можеш да си завреш във влакчето вечер, обаче с кола е още по-зле, защото изобщо няма къде да се паркира, особено сега заради европредседателството, ама заради него хората не са спрели да ходят на работа, нали, и е такъв ад изобщо вечер в метрото, че съвсем по никакъв начин не може да вдигне телефона вътре между всичките тия хора и после в едната ръка да държи картон за Юпитер, а с другата да търси в гугъл за домашното на голямото дете колко е водосборният басейн на Амазонка и какво произвежда Чили.

Той ѝ казва за нищо да не се притеснява. Ще иде за кайма и картофи за мусака, казва.

Всеки родител на дете в яслена, градинска или училищна възраст познава мащаба на чувствата, които предизвикват две прости думи – родителска среща.

В дебрите на опита, който родителите получават, докато израстват, има предизвикателства от разнообразен характер – смяна на памперс в кола по спешност, избор на бебешка количка, естествено раждане, бърсане на повръщано от костюм, чакане за направление в поликлиника, дърпане на сополи с прахосмукачка, прием в детска градина,  превързване на подострен в острилка показалец, прием в първи клас, хранене на злоядо дете. Но колкото и претръпнал да е родителят, думите „родителска среща” винаги повличат лавина от трепетно очакване в душата му.  А когато се случи така, че родителската среща  е в деня преди заплата, и то през януари, въпрос на чест е да се държиш мъжки и да не покажеш слабост.

С носталгия прехвърляш през ума си целия дълъг декемврийски списък, минал през джоба ти – кукла плачещо бебе (бебе, което плаче, пишка и ака в гърне, и му купуваш дрехи, по-скъпи от твоите), кукла с пъпки от комар (бършеш с кърпичка и пъпките изчезват), настолна игра „чайка за късмет” (чайката ака и носи късмет), говореща кукла Мария (куклата пее, рецитира и говори, понякога и през нощта – без да я закачаш, сигурно батериите нещо), камион, който яде и плюе играчки, раждащо куче (натискаш го по гърба и ражда кученца), куче-робот, 20 цвята полимерна глина, таблет, който вече е счупен, три комплекта тенджери и тигани за подарък, двайсетина кила кълцано месо за сарми, десет литра вино, две бутилки шампанско, 16 метра коледни лампички, лачени обувки за новогодишно тържество. Прехвърляш през ума си и по-скромния, но изпълнен в следпразничен несвяст януарски списък – кантар, гирички, пудовка, кокосова захар, едно кило брашно от тапиока,  две кила овесени трици и зелен чай „японско чудо”. Прехвърляш ги през ума си тия списъци, защото вече знаеш какво значи „родителска среща”.  Значи ДАЙПАРИ.

И така, например, отиваш на родителска среща. Опитваш се да седнеш по-назад, но двайсетина клетника са те изпреварили вече и се крият един зад друг. Няколко проактивни майки стоят на предните места. Подредили са си минерална вода от половин литър, бележник, химикалка. Имат папки. Били са и на фризьор. Тъкмо се чудиш дали не си попаднал на пресконференция и забелязваш калкулатор. Спокойно. На правилното място си.

Проактивните майки си шушукат. Едната смята, че пердетата в стаята не са достатъчно весели. Другата казва, че повече я притеснява, че са на принцесите на Дисни, а тук има и момчета. Обсъждат щори. Третата казва, че няма достатъчно саксийни цветя. Саксии също, имало хубави в Метро. Първата се връща на тъжните пердета, добавя, че и паркетът има нужда от циклене. Няма и достатъчно шкафчета. Дъската също е за смяна. Намесва се четвъртата. Ще подаряваме ли нещо на госпожата за 14 февруари или това е много личен празник? Мислела си за спа уикенд във Велинград за двама. Говорят и нещо за Гърция, но ушите ти бучат и не чуваш много добре.

Мислиш варианти, защото знаеш, че моментът ще дойде. Започва родителската среща.  Детето ви, другото дете, екскурзията, програмата. Учителката приключва, започва Активът. Така. Ще се наложи да съберем пари.

Добре.

Има няколко варианта да излезеш с достойнство.

Ставаш и казваш на всички, че са много прости. Излизаш.

Ставаш и казваш на всички, че ти се пишка. Излизаш.

Наговорил си се с твоя човек да ти звънне като му клипнеш. Звъни, вдигаш припряно, въртиш очи, казваш “Наистина?!?”, шептиш „Извинете” и излизаш.

Ставаш, казваш (най-добре обвинително, може и извинително, зависи от аудиторията), че все пак трябва да отидеш  на родителската и на другото си дете (в този случай, ако останалите те познават, е добре наистина да имаш още едно дете). Излизаш.

Ровиш в чантата, казваш, че май портфейлът  ти е в колата. Излизаш.

Стоиш си на място, небрежно казваш, че банкоматът не е работел. Влизаш в близък контакт с проактивните майки, разменяте си шегички, подмяташ, че за края на учебната година може да помислим за златно колие за учителката, сигурно си няма. Тръгваш си с тях и, въобще, излизаш с достойнство.

Докато трескаво прехвърляш варианти, дама от последните редове става, казва на всички, че са много прости и излиза. Няколко човека внезапно тръгват на родителска среща на другото си дете, на други им звънят телефоните и излизат. Няколко човека обсъждат банкомата, който не работи. Две майки тичат към колите си за забравен портфейл. Проактивните са направили списък в ексел (в папката на едната има лаптоп) и отбелязват събраните пари. Не са много.

Седиш и кротко се усмихваш.

Хубаво е да знаеш, че не си сам в този студен, януарски свят.

Щастливи са тези, чиито обществен дълг и лично призвание не включва изхранването на злоядо дете. Щастливи, но и ощетени, защото те не знаят как злоядото дете изгражда у близките си силен дух и гъвкав ум.
По принцип всяка бегемама знае, че балансираният дневен рацион включва набор от въглехидрати, протеини и мазнини. Обикновено, той безпроблемно се доставя от вратна пържола с кокал, пача, пълнени чушки, мусака, супа топчета, сарми. Здравословните бегемами добавят в менюто и авокадо, киноа, агар агар, рукола и помело. Бегемамите със злоядо дете често им завиждат. Те готвят боб, леща и макарони. В различна последователност.
Една обикновена вечер започва така:
– Заповядай, леща.
– Не ям леща.
Не ям леща. Добре. Визуализирам слънце, пясък, чайки. Вълни се плискат тихо, лек бриз ме гали. Не става. Вместо това идва картинка на мен, която изсипва балансирана чиния пълна с протеини, въглехидрати и мазнини във врата на детето, а в джобовете му сипва минерали, витамини и незаменими омеги. Запазвам самообладание, дишам дълбоко, гледам в точка.
– Вчера каза да сготвя леща.
– Червена леща. ЧЕРВЕНА.
Доскоро списъкът е включвал леща, боб, шунка, картофено пюре, пица, макарони, кускус, палачинки с шоколад и пържени картофи. Постепенно са започнали да отпадат макароните – сухи са ми, шунката – има жилки, кускуса – прилича на ориз, а аз го мразя, картофеното пюре – има бучки и му слагаш масло, а аз го мразя, пицата – има корички, а аз ги мразя, пържените картофи – студени са и ги мразя.
Сега се сбогуваме и с лещата.
Силна съм. Редя си мантри наум. Не крещя. С равен глас казвам, ако обича, да ми напише красиво на едно листче какво не мрази много, да си го лепна това листче на хладилника и да си го гледам и да си готвя.
След малко списъкът е готов. Съдържа една подточка. Една. „Пълачинки с шоколат“.

Сега отивам до магазина за червена леща. А ако някой се сеща за рецепта за шоколад от свинска вратна пържола с кокал или в краен случай от пача, моля да я сподели.