Станция Жолио Кюри. Влакчето затваря врати. Момче с очила, червена шапка с помпон и сив шал с ресни връхлита вътре като черна нинджа, почти на кълбо. Момиче с вдигната високо конска опашка и десетсантиметров ток му казва „браво“. Той се покланя леко и казва „мерси“.

Влакчето тръгва.

Предпоследният ден от отпуската – седиш на плажа преди залез, пиеш узо, риеш с крачета в пясъка и си мислиш ей сега като се върнеш как задължително ще започнеш някакъв спорт, ще пътуваш повече, ще се виждаш по-често с приятели, ще обръщаш повече внимание на децата и няма да се ядосваш за глупости.
Последният ден от отпуската – пускаш четвърта пералня и се чудиш ще има ли време за още две.

Много обичам дъждовните недели. Чудесно време за отдаване на любими занимания и пълен релакс. Сутринта станах, направих си любимата топла напитка и в пълна тишина, с чаша в ръка се отдадох на любимото си четиво (скрих се в банята, четох две страници от настоящата книга и настървено пих кафе цели четири, а може би и пет минути, докато ме откриха). После дойде време да се погрижа за фигурата си и направих любимия си кардио комплекс (бързо и яростно  изчистих кухнята). След това – един бърз и удоволетворителен шопинг за смъкване на напрежението от седмицата (ходих до плод и зеленчука зад блока за картофи и лук, черешите бяха свършили и малко се ядосах). Разбира се, не съм егоист, за забавленията на децата също съм помислила (в една пауза от дъжда пуснах малката да рови в пясъчника пред блока и да вади котешки акита – какво толкова, нали имаме сапун, даже и топла вода вече, а голямата пуснах да се мотае в двора на училището). После хапнах набързо здравословно (половин чиния леща, останала от обяда на малката и четвърт домат), защото бързах за спа процедура (15 минутен горещ душ СЪВСЕМ сама). Сега се готвим за незабравимо кино преживяване (Цар Лъв първа част за шейсе и трети път плюс спор дали може да се яде зрънчо на дивана), защото трябва да съберем сили за по-сериозните неща (класно по български във вторник и по математика в петък). Чувствам се заредена и готова за подвизи в новата работна седмица.

Раницата на шестгодишно след еднодневна екскурзия съдържа хомогенна смес от бананова кора, две варени яйца на съставните им части, половин пакет зрънчо без пакета, парче козунак, наръфано парче салам, недоизсмукан бонбон, двайсет и пет шишарки и обелка от вафла. Има и магнит. Него ще го запазим. За останалото се водят преговори.

Значи, със сигурност има някаква апокрифна специалност в някой университет, в която учат тия хора, дето после ще работят като Лелка на гише. Там се влиза много трудно. С изпит. И трябва да си много добър. На първо място Лелката на гише трябва да може да мърмори неразбираемо. Например:

– Добър ден!

– КЖТ.

„КЖТ“ значи „Кажете!“ и всяка бъдеща Лелка на гише знае, че така се отговаря на досадния репертоар от поздрави като Добър ден, Добро утро, Добър вечер, Здравейте, Привет, Наздраве.

Тая Лелка трябва да владее и Празен поглед. Това загубен Формуляр №7, забравена ютия, поглеждане на часовник, раждане, гонене на самолет, повръщащо бебе, хипогликемичен припадък, неистово бъркане по всички джобове, трябва винаги да бъдат приемани с празен поглед. Той също така трябва да е в точка. Лява ноздра, десен ревер, пъп, муха – върши работа.

Също така бъдещата Лелка на гише трябва да си има колежка, с която да се извинява. Например – компютърът не работи – коментар за колежката. Формулярите са свършили, спря токът, разлях си кафето, закъснели сте със срока, отивам за семки – коментар за колежката. Те с тая колежка трябва много да се мразят и много да се обичат. В произволен ред. Трябва и съвсем отчетливо да се разбира кое кога е.

Също така чувство за такт Лелката на гише не трябва да има. Резултати за хламидия, ЕГН с всичките му цифри, бруто работна заплата, наличност по сметка – това са си все нормални теми за разговор с колежката през едно гише.
И така например, отиваш да се редиш при Лелка на гише и разговорът протича така:

– Добър ден!

– КЖТ.

– Ами готов ли ми е Формуляр №7?

Поглеждане на часовника. Празен поглед, десен ревер.

– Момент.

Избутване на стола назад, провикване към последното бюро в редицата:

– КОЛЕЖКЕ, ВИЖ НА ЕГЕНЕЕДИКОЕСИ ДАЛИ Е ГОТОВ ФОРМУЛЯРНОМЕРСЕДЕМ.

Празен поглед, премятане на дъвка, въртене на очи.

– Уф, не е готов…. колежката…. аман!
И разбираш, че тая Лелка на гише е била приета с ПЪЛНОШЕСТ навремето.

– Мамо, знаеш ли какво научих от екскурзията „Пътят на млякото“?
– Какво?
– Винаги си запушвай носа, когато видиш лайно.

Екскурзията беше до кравеферма. Преди една година. Споменът е жив.

Значи, сто процента съм сигурна, че съществува един паралелен свят, в който като вали сняг, децата играят по цял ден навън. Майката по цял ден пече курабии, блъскани с глутен, ядки, яйца, буркан бяла захар на доза, мляко и ако трябва и риба слага вътре и ги тъпче тия деца с тия курабии и те нямат грам алергия, ама към нищо. Гледа им румените от снега бузи, докато доволно обърсва ръце в колосаната си престилка с дискретен десен на разцъфнали рози. Отваря вратата на планинската хижа, в която всъщност живеят, и вика по име двете овчарки, докато с нежния си глезен държи котката и евентуално пора да не излязат навън. Към всички тия животни никой няма грам алергия. Съпругът й, защото сто процента са женени, цепи дърва и като чува прелестния й глас се обръща и й дарява усмивка. После всички сядат весело на масата и тия деца с червените бузи ядат мусака, сарми, пълнени чушки, броколи, а ако трябва и сланина ядат, защото тия деца всъщност всичко ядат. Значи тия хора не са чували за шест страници и половина домашно по математика за утре, проект за Юпитер пак за утре, червена леща, Метростанция Сердика, Йорданка Фандъкова, киша от сол и другото дето го пръскат по пътя, мастъркард, курабии от лимец, АБКМ, диета зоната, биомагазин, офис и Нутела. Мисълта ми е, ако намерите врата, гардероб, дупка, влак или както се стига там, имате ми месинджъра, вайбъра, скайпа, мейла или ако сте на някой изгоден план на Теленор – телефона. Дайте заедно да ги печем тия курабии с глутен.

Да станеш, да направиш закуска, да събудиш двама киселяци, да повтаряш няколко пъти изпий си млякото, яж, да направиш три пъти прическа на десетгодишно за снимки в албум, да спориш ожесточено с петгодишно за цвета на чорапи, да бършеш разсипано мляко, да пуснеш прахосмукачка за счупена чаша, да облечеш петгодишно въпреки волята му, да излезеш с две каращи се, да се върнеш за чадър, да ги молиш да не се скубят, защото десетгодишното ще го снимат за албум, да заредиш на бензиностанция, да закараш до училище, да чакаш в задръстване, да закараш до градина, да се редиш при касиерка, да платиш екскурзия, да караш и да псуваш другите, че се бавят, да чакаш за направление в поликлиника, да ти се карат себеподобни, да се прибереш, да се изкъпеш, да си изгладиш дрехите, да тръгнеш, да се върнеш за чадър, да стигнеш до метрото, да се върнеш да видиш ютията как е, да стигнеш навреме на работа. Защо няма комикс за мен?

Октомври.
В училище обявяват състезание по събиране на кестени. Състезанието ще е с други училища.
Съвсем неангажиращо, на родителска среща отпреди близо месец, учителката ни е споменала – ако някой реши да носи кестени в училище, нека не преклява с количеството, не е задължително, и че не, тя няма да ходи с децата да събира в парка, защото обикновено се превръща в шерп, носещ 24 торби по 2 кг. Ок, кимаме ние, разбира се. Ще посъберем кестени, няма проблем.
Денят Х.
Майка ми инцидентно взима момичетата, обаждат ми се в пет без пет и ми казват, че тичат в парка да събират кестени, защото УТРЕ бил хиперкрайният срок на вселената за събиране на кестени и просто не ни чака нищо добро, ако не донесем. Силно разтревожена от разговора, редя мантра – те ще съберат сега някакви, няма страшно. Ще изпълним поръчката.
Шофирам и премислям. Прибирам се у дома в седем и трийсет и заваравам нечовешка драма – събрали 12! изстрадали кестена (повечето кухи, част от тях вероятно миналогодишни). Обиколили целия парк надлъж и нашир, но всичко било опоскано (явно от изпреварилите ги конкуренти, притиснати от вселенския срок за събиране на кестени). Голямото дете реве, малкото му приглася, а майка ми гледа в точка.
Аз не се давам лесно, обаче. Щом трябват кестени, мама ще го уреди.
Тичам в мазето и след 15-минутно ровене в кашони се връщам с един челник и джобно фенерче, които по някаква случайност имат батерии. Трябва обаче да имаш и стратегия. Просто няма как да търсиш кестени, на тъмно, в ОСЕМВЕЧЕРТА след работа, без стратегия. Значи, щом близкият парк е опоскан, то явно вече оттам са минали бабите, каките и лелите на конкуренцията. Трябва да се търсят непопулярни локации.
Паля колата и тръгвам на бавен ход към един по-малък парк, който съм намислила да претършуваме. По пътя ще оглеждаме за някое и друго дърво, може пък да имаме късмет. Дъщеря ми изобщо не може да схване обясненията ми как точно изглежда един кестен, преди да е паднал и какво му е листото. Така че се налага аз да карам и да гледам короните на дърветата, покрай които минаваме, защото по земята всичко е изметено, едно листо не оставили значи, да се ориентира човек. Малко ми е трудно хем да карам много бавно, хем да гледам нагоре. А включеният ми челник като че ли смущава насрещно движещите се шофьори, в момента, в който решавам да погледна към пътя. Една патрулка се присъединява към бавния ми ход. Караме си така около километър. Ама понеже е бавно, струва ми се, че караме така поне 20 км. Освен това ми е неудобно пред тях хем да карам, хем да оглеждам дърветата с насочен челник, затова решавам, че е време за парка. Вдигам 40 и отпрашваме.
Така.

И този парк е опоскан. Явно и от тук са минали. Нищо, те алеите са лесни, ама има няколко баирчета, бас хващам, че никоя баба не ги е покорила. Катерим. Няма, и няма кестени. Само ме е яд, че не се преоблякох, като тръгнахме. Много ми е трудно с тия обувки, пък и ризата ме стяга. А тия трънки много гадно се закачат по дрехите. Изведнъж дъщеря ми надава вик – и, о, Алелуя! – открила е кестен. А значи и дърво! Включваме ръцете и краката в търсенето, рием в шумата с каквото намерим, имаме листа, клонки и миналогодишни акита, втъкнати в дрехи, обувки, коси, под нокти, но повярвайте ми – това е чисто щастие! Всеки нов кестен предизвиква неописуемо вълнение, писклив вик от радост, истеричен смях и по един танц на радостта. Всеки един кестен означава и по една нова драскотина, но вече нищо няма значение за нас двете, за нашето общо, търсещо кестени цяло същество. Само броим, пищим и подскачаме. И така до девет успяваме да съберем (както се оказа после) КИЛОИШЕСТОТИНГРАМА кестени, неразбиращите погледи на двойка влюбени и недвусмислените дюдюкания  на една тийнейджърска компания. Положението е спасено. Събрали сме реколтата.

На следващия ден виждаме къде са отишли всички кестени на народа. Те са в две от най-големите торби от Джъмбо. Притежава ги слабичко русичко момиченце, което стои притеснено на входа на училището (там, докъдето се допускат родители) и се чуди как точно да пренесе тоя товар.

А ние носим само КИЛОИШЕСТОТИНГРАМА кестени и широки усмивки.