Отивам на информационна родителска среща. От самото й име се разбира, че родителите ще се срещнат, за да бъдат информирани. По принцип, добрите, съвестни, примерни родители, които също така са били много съвестни отличници в училище, на такива срещи си записват неща в тефтер, гледат водещия срещата в очите и кимат с разбиране. На последната родителска среща аз лично писах на гърба на бележка от Фантастико с моливче от ИКЕА. Не записах много неща. След това си взех специален тефтер, който ми е много удобен, когато съм забравила да си изпия гинкото.
Така. Тръгвам към информационната родителска среща, обаче на средата на пътя се сещам, че нямам химикалка. Аз и време нямам, честно казано. Малко закъснявам. Как пък, клета ми Марийо, веднъж не ти беше всичко наред – коса, грим, зареден телефон, да си навреме, плюс тефтер и химикалка. Толкова ли е сложно. Спирам и почвам да ровя в колата, защото не искам пак да се излагам, все пак имам специален тефтер, една химикалка или пък молив от ИКЕА няма как да няма в тая древна кола. Започвам с находките, за част от които имам някои спомени – бял официален чорапогащник, черни цвички, ръкавици, които боцкат, тесте касови бележки от ОМВ, проект по история от 6-ти клас. Суха паста, ама много суха. Четири опаковки бенгалски огън, в целофан. Ако не намеря химикалка, мога да го взема, да го раздам на родителите (за всички ще има), да го запалим и да го въртим, докато ни информират. Няма нищо за писане в самата кола. Отварям багажника. Зимни кънки – два чифта, летни кънки – един чифт. Федербал, топка. Раница тип мешка. Отварям я – недоизпито шише с вода и несесер на бухалчета. И вътре – три, цели три, съвсем истински, здрави, съвършени химикалки. Ще пусна тото днес, страшен късмет. Тичам нагоре, стигам точно навреме, сядам, вратата се затваря, информационната среща започва. Вадя си тефтера и несесера на бухалчета и започвам много стриктно да си записвам. Десет минути след началото на информирането в залата връхлита рошава майка с разкопчана раница. Сяда зад мен. Рови, дълго рови, чувам я. Намира явно някакъв лист, но клетата, и моливче от ИКЕА си няма. Пита тихо за химикалка наоколо. Никой няма. Адски съм горда значи. Обръщам се, подавам несесерчето на бухалчета и казвам – „Заповядайте, изберете си“.

В пъстрия календар на родителството на централно място и с регулярна цикличност, подчертано с две дебели черти и оцветено в преливащи крещящи цветове, стои едно събитие с особена важност. Това е рожденият ден на Детето. В периода от първата до дванадесетата годишнина наближаването на това събитие предизвиква чудесен взрив от емоции у всички замесени – от ежегодно повтарящите се разкази за устремено шофиране към родилното и епидурални упойки, през блянове за ново лего или барби, до откриване на спестовен влог за събитието три месеца по-рано.

Родителите, обичайно разумни хора, трескаво премислят варианти. По-смелите канят двайсет деца и техните родители в тристайния си апартамент, след което седмици наред намират четки за зъби в тоалетната, пуканки в обувките си и торта зад дивана. Любителите на адреналин се отправят към паркове и градинки, като месец по-рано започват да рефрешват dalivali по десетина пъти на ден, а в деня на събитието смело нарамват в двете си ръце три хладилни чанти с бира, вино и лед, четиресет килограма сандвичи, шест тави дребни сладки, двайсет кутии сок, една маса, четири стола, три одеяла, една тента, три плажни чадъра, слагат на главата си тортата, натоварват цялата тази покъщнина в колата, или в специално нает за целта бус, а после в същия ред я разтоварват на полянката, като след партито почистват щателно и прибират своите и на близките си уморени тела до дома – и при това някои от тях до вечерта дори са запазили част от разсъдъка си. Съществуват и креативни родители, които впрягат всички сили, за да измислят нещо по-така и се наемат да заведат петнайсет деца в музей, театър, кино или боулинг, а после на пица, сладкарница или и двете, и в края на деня лежат на дивана с лед на главата и голяма чаша вино в ръката.
Препатилите или близките им се ориентират към празнуване в детско парти клубче.

 

Рожденият ден в детско парти клубче си има алгоритъм и той изглежда горе-долу така:

 

Неделя сутрин, осем часа. Мама буди детето. Нервна е, закъснява, търси си едната обеца, докато си суши косата с едната ръка, а с другата си обува чорапогащник. През това време се опитва да си сложи спирала, но сешоарът й пречи.

Детето е кисело. Иска да спи. Иска да закусва сладолед. Иска да ходи по анцуг. Мама е приготвила блестящ чорапогащник, бяла рокля с много тюл и лачени обувки. Нервна е. Детето облича анцуга и част от тюла. Карат се малко, мама е нервна. Татко пуши на балкона, баткото предвидливо си стои в стаята, за да не го накарат да си сложи гел и вратовръзка. Половин часа по-късно всички са строени в коридора, детето е с блестящ чорапогащник, бяла рокля с много тюл и лачени обувки. Реве, но тихо. Баткото е с гел и вратовръзка. Мама е с две обеци. Татко се кръсти.

 

Пристигат малко след най-точните гости, които ги чакат с цветя и торби.

Водещият на партито е Миньонът Кевин. Представя се още на вратата и това е много удобно, да няма объркване нещо. Той е висок около 195 см и е най-високият миньон на територията на България. Има син гащеризон, жълта тениска, големи кръгли очила и въобще – всичко. Лошо му е и му личи. Много е рано – неделя сутрин. Явно Кевин е бил на друго парти допреди малко. Очилата обаче много добре стоят на полуотворените му очи и е много убедителен в образа си. Кевин буди съчувствие. Очевидно има нужда от една биричка в пълна тишина. Вместо това с прегракнал глас крещи нещо в микрофон, деца пищят, майки се смеят. Дано миньонът Кевин има Аулин някъде в тоя гащеризон.

Зад ъгъла се чува рев. Пристига Батман, който се дере с цяло гърло. Майка му настоява да свали маската. Няма да може да яде торта с нея. Батман склонява, след като млад джентълмен с папийонка и пуловерче без ръкави успява да го убеди.

 

Почти всички са тук. Има много тюлени полички и много лачени обувки. Също така пайети и брокат. Част от тях е вече по земята. Половин час след началото през вратата тържествено влиза Дракула. Той е на шест и е с наметало, черно с червена подплата. Има и зъбки. Не знам дали ги ползва и за ядене, но му отиват. След него смутено пристъпя майка му. Дракула търчи към рожденичката, бута й подаръка в ръцете, спъва се в наметалото, но с достойнство  и рязък завой отлита при младежа с папийонката и Батман, и всички заедно тичат в тоалетната, за да видят как светят зъбките на Дракула. Защото те наистина светят на тъмно и това е много яко.

Половин час по-късно Дракула и младежът с папийонката (който вече е без папийонка и по тениска, със салфетка на гърба, защото се е изпотил и ще настине) са се барикадирали зад гърба на детско диванче. В техния отбор е рожденичката, боса и с отпран от роклята тюл. Отговарят на вражеския огън от пица и пилешки хапки с мощни струи портокалов сок през сламка. Миньонът Кевин се намесва и подрежда всички в две редици. Едната редица трябва да върви клекнала на влакче, другата да скача трупешката. Две деца протестират. Яли са пилешки хапки с млечен сос и не могат нито да клякат, нито да скачат. В играта се включва пукане на балони и няколко деца пищят, докато тичат към майките си. Батман реве, защото са му пукнали балона. После всички търсят тортата, която е открадната от Гру.

Два часа по-късно всички  деца търчат хаотично в кръг, а после в осморки и крещят. Във вените им тече сложна формула от  адреналин, бяла захар и глюкозо-фруктозен сироп. Дракула се спъва за осми път в наметалото си и се сбива с Батман за девети път.  Загубил си е зъбките, Батман е без маска. Реват и двамата, падат, стават, тичат в кръг и крещят ААААаааааа.  Около тях припкат момиченца с тюл и без тюл, с блестящи чорапогащници и без. Миньонът Кевин се върти около оста си и дрезгаво подканя децата да поздравят рожденичката. Пожелават й много подаръци и много гаджета. Все пак става на шест. Няколко майки преди минути са минали на бяло вино, бащите пият бира от единайсет часа. По земята се търкалят парчета пица, пилешко, кутийки портокалов сок, салфетки, тюл, пайети и брокат.
Майката на Батман стои до вратата с две якета в ръка  и го моли да си тръгват вече. Батман тича в кръг и крещи, че не иска.

Момиченце с лачени обувки стои от другата страна вратата и моли баща си да си ходят. Той мърмори „ей сега” и пуска още един жетон във флипера.

Пред входа Миньонът Кевин пие биричка.

Тихо е.

Има една дума в речника на всеки родител със стаж над две години, която съдържа толкова много емоции, такава страст, толкова силен заряд на упоритост и твърд характер, но и на взаимна близост и домашен уют, че често ни се иска да си я изпринтим като голям хубав бял надпис върху червена тениска и все с нея да си ходим, а често в края на тежък ден просто ни иде да си я татуираме с красив ръкописен шрифт в средата на челото и непрекъснато да го сочим с пръст.
Това е думичката АЙДЕ.
АЙДЕ се повтаря ежедневно и дори ежечасно от толкова ранна детска възраст, че често детето под две години си мисли, че така се казва. Например, питат го на площадката – Как се казваш, миличка?, а то отговаря – АЙДЕКОВАПОВА, което значи Айде Петкова Попова. Малката АЙДЕ знае, че умалителното АЙДЕМАМЕ е производно на ХАЙДЕКАЗАХ, което тя никак не харесва и много добре знае, че е сгафила, като го чуе. Ако малката АЙДЕ има по-голяма сестра или брат, един от първите й философски размисли за живота е посветен на това дали родителите й изобщо имат някакъв акъл да си кръстят и двете деца АЙДЕ, и нон стоп да го крещят това докато и двете тичат хаотично в потрес, и никой никога да не разбере кой точно трябва моментално да си обуе ботушите и кой да си издуха веднага носа, и винаги и двете деца да правят и двете неща едновременно, и с това още повече да ядосват родителя си, чието лице бавно придобива цвят на узрял био домат.
Малко по-късно детето разбира, че АЙДЕ всъщност е глагол и на АЙДЕИДВАЙ или АЙДЕЯЖ започва да отговаря с АЙДВАМ, АЙДВАМ.
АЙДЕ, освен име и глагол, е и единица за време. Например АЙДЕЗАКЪСНЯВАМЕ е с продължителност от пет до петдесет и пет минути и с честота от три до тридесет и пет повторения, последните десет на фалцет. Ако се закъснява за училище и ще се остане довечера без таблет, АЙДЕЗАКЪСНЯВАМЕ е пет пъти и два валериана. Ако се закъснява за рожден ден, може да се проточи до десет пъти, три смени на рокля, два пъти – „не със сандали, навън вали сняг” и пет до десет „не реви, не те скубя нарочно, просто си много рошава, не, не исках да те обидя”.
АЙДЕ се използва и като мерна единица за звук. Съществуват няколко степени в скалата за измерване, познати като децибел, бел и АЙДЕСТОПЪТИЛИДАПОВТАРАМ. Допустимите за слуха степени на звука са подредени във възходяща прогресия така: шум от хладилник в празна стая, прахосмукачка по време на сън, флекс в неделя сутрин, автомобилна аларма от три до пет през нощта, пневматичен чук на тротоара пред офиса по време на среща, голямо междучасие в коридора на втори клас, две разминаващи се мотриси (от руските) на Метростанция Сердика в шест часа. Към потенциално опасните за човешкия слух спадат взрива на противопехотна мина, звука от турбореактивен двигател, следвани от АЙДЕДОМАШНОТО и АЙДЕВБАНЯТАТИКАЗАХ. На АЙДЕЛЯГАЙВЕДНАГА е възможно спонтанно спукване на тъпанчето. Съседите знаят това и обикновено викат полиция за нарушаване на обществения ред или, ако ги мързи, просто тропат по тръбите на парното.
Важно е да се отбележи, че с употребата на АЙДЕ трябва да се внимава. Тя не бива да превишава 30 процента от ежедневния речников запас, в противен случай води до главоболие, загуба на гласа и безсъние.
Затова чао, АЙДЕ, до после.

Обядът започва така:
– Заповядай – риба и картофи. За десерт – киви.
Гълтам два валериана.
Сяда. Става.
– Не помня дали си измих ръцете.
Мие ги, свири си с уста, връзва си опашка, развързва я, слага диадема. Мие ги пак, че си е пипала косата, бърше ги, сяда. Гледа критично в чинията.
– Може ли да видя рибата в тавата?
– Да, може, ето я.
Гледа я. Очите й се разширяват.
– Но тя е с глава! И има много зъбки!
– Да, защото е хищник.
– Фиу. Леле! Значи е изяла много други рибки. После ще я изям аз, и значи и аз съм хищник. И ти ще ядеш и значи и ти си хищник. Ами ние всички сме семейство хищници.
Нервите ми на майка хищник леко започват да се изопват:
– Хайде, яж.
Дъвче още първата хапка. Сигурна съм, че брои наум и сега е някъде около сто четиридесет и пет, а в устата й отдавна няма нищо. Боде картоф.
– Извинявай, че ще те обидя, мамо, но тези картофи са малко горещи и малко безсолни.
– Няма нищо. Нямат нужда от повече сол.
Опитва се с крайния ляв зъб на вилицата да набоде нано частица риба, а с десния – молекула от картоф. След стотина опита се получава, но нямам микроскоп, за да проверя. Прави се, че дъвче набоденото. Премята вилицата от ръка в ръка. Изправя се, върти се около оста си, надвесена изцяло върху масата и с лявата ръка съсредоточено рови в чинията.
– Мамо, виж, котенце!
Нарисувала е котенце. От риба и картоф. С лявата ръка.
– Браво! Яж.
– Щях да те питам – коя дата сме днес? А , и щях да те питам динозаврите миналия век ли са живели или преди това? Под масата е паднала ножицата, да я вдигна ли? Искаш ли да ти покажа какво правихме в училище в понеделник?
– После. Сега яж.
– Дай ми вода, че ми приседна (кашля драматично).
Сяда, пие, боде, яде.
– Ооо, пишка ми се. Сигурно от водата….
Отива, мие си ръцете, свири си с уста, връзва си опашка, развързва я, пак слага диадема. Мие ги пак, че си е пипала косата, бърше, сяда.
Решавам да си спестя час-два и бутам пред нея кивито. Гледа го. Ще се разплаче.
– Мамо, кивито има сърце, а ти си го разрязала!
С хладното си сърце на хищник, разрязващ сърца, вадя мляко от хладилника и вафла от шкафа. Все пак това дете нещо трябва да яде.