Октомври.
В училище обявяват състезание по събиране на кестени. Състезанието ще е с други училища.
Съвсем неангажиращо, на родителска среща отпреди близо месец, учителката ни е споменала – ако някой реши да носи кестени в училище, нека не преклява с количеството, не е задължително, и че не, тя няма да ходи с децата да събира в парка, защото обикновено се превръща в шерп, носещ 24 торби по 2 кг. Ок, кимаме ние, разбира се. Ще посъберем кестени, няма проблем.
Денят Х.
Майка ми инцидентно взима момичетата, обаждат ми се в пет без пет и ми казват, че тичат в парка да събират кестени, защото УТРЕ бил хиперкрайният срок на вселената за събиране на кестени и просто не ни чака нищо добро, ако не донесем. Силно разтревожена от разговора, редя мантра – те ще съберат сега някакви, няма страшно. Ще изпълним поръчката.
Шофирам и премислям. Прибирам се у дома в седем и трийсет и заваравам нечовешка драма – събрали 12! изстрадали кестена (повечето кухи, част от тях вероятно миналогодишни). Обиколили целия парк надлъж и нашир, но всичко било опоскано (явно от изпреварилите ги конкуренти, притиснати от вселенския срок за събиране на кестени). Голямото дете реве, малкото му приглася, а майка ми гледа в точка.
Аз не се давам лесно, обаче. Щом трябват кестени, мама ще го уреди.
Тичам в мазето и след 15-минутно ровене в кашони се връщам с един челник и джобно фенерче, които по някаква случайност имат батерии. Трябва обаче да имаш и стратегия. Просто няма как да търсиш кестени, на тъмно, в ОСЕМВЕЧЕРТА след работа, без стратегия. Значи, щом близкият парк е опоскан, то явно вече оттам са минали бабите, каките и лелите на конкуренцията. Трябва да се търсят непопулярни локации.
Паля колата и тръгвам на бавен ход към един по-малък парк, който съм намислила да претършуваме. По пътя ще оглеждаме за някое и друго дърво, може пък да имаме късмет. Дъщеря ми изобщо не може да схване обясненията ми как точно изглежда един кестен, преди да е паднал и какво му е листото. Така че се налага аз да карам и да гледам короните на дърветата, покрай които минаваме, защото по земята всичко е изметено, едно листо не оставили значи, да се ориентира човек. Малко ми е трудно хем да карам много бавно, хем да гледам нагоре. А включеният ми челник като че ли смущава насрещно движещите се шофьори, в момента, в който решавам да погледна към пътя. Една патрулка се присъединява към бавния ми ход. Караме си така около километър. Ама понеже е бавно, струва ми се, че караме така поне 20 км. Освен това ми е неудобно пред тях хем да карам, хем да оглеждам дърветата с насочен челник, затова решавам, че е време за парка. Вдигам 40 и отпрашваме.
Така.

И този парк е опоскан. Явно и от тук са минали. Нищо, те алеите са лесни, ама има няколко баирчета, бас хващам, че никоя баба не ги е покорила. Катерим. Няма, и няма кестени. Само ме е яд, че не се преоблякох, като тръгнахме. Много ми е трудно с тия обувки, пък и ризата ме стяга. А тия трънки много гадно се закачат по дрехите. Изведнъж дъщеря ми надава вик – и, о, Алелуя! – открила е кестен. А значи и дърво! Включваме ръцете и краката в търсенето, рием в шумата с каквото намерим, имаме листа, клонки и миналогодишни акита, втъкнати в дрехи, обувки, коси, под нокти, но повярвайте ми – това е чисто щастие! Всеки нов кестен предизвиква неописуемо вълнение, писклив вик от радост, истеричен смях и по един танц на радостта. Всеки един кестен означава и по една нова драскотина, но вече нищо няма значение за нас двете, за нашето общо, търсещо кестени цяло същество. Само броим, пищим и подскачаме. И така до девет успяваме да съберем (както се оказа после) КИЛОИШЕСТОТИНГРАМА кестени, неразбиращите погледи на двойка влюбени и недвусмислените дюдюкания  на една тийнейджърска компания. Положението е спасено. Събрали сме реколтата.

На следващия ден виждаме къде са отишли всички кестени на народа. Те са в две от най-големите торби от Джъмбо. Притежава ги слабичко русичко момиченце, което стои притеснено на входа на училището (там, докъдето се допускат родители) и се чуди как точно да пренесе тоя товар.

А ние носим само КИЛОИШЕСТОТИНГРАМА кестени и широки усмивки.