Някъде в разгара на лятото, дъждовно или горещо, весело или тъжно, обикновено или незабравимо, в живота на поне милион столичани има един повратен момент. За късметлиите това е тръпката на първата любов, раждането на дете или смяната на дограмата в хола. За поне около седемдесет процента от останалите обаче, този повратен момент се нарича Годишна профилактика на Топлофикация.
Профилактиката на Топлофикация е част от естествения ход на годишния календар. Коледа, Великден, Профилактиката и Първият учебен ден са стожерите на цикличността, неизменната част от кръговрата на живота. И ако по Коледа се случват чудеса, то Профилактиката на Топлофикация има силата да провокира равносметки, да сближава и разделя, накратко – да променя съдби. В този момент човек преоткрива себе си и своята непоколебимост, обажда се на забравени приятели от далечни квартали, за да разделят бутилка вино и топъл душ, или пък пристъпва към решителни действия като разбива банята си и поставя насред нея гигантски бойлер, солиден паметник на смисъла на Профилактиката, който да буди размисъл и в триста и петдесетте дни, в които не се ползва.
Така Профилактиката предизвика и мен и ето ме в доскорошния ни дом, отвъд пределите на околовръстното, там, където по романтични подбуди, докато децата ни бяха малки, живяхме няколко години, далеч от Топлофикация, фини прахови частици и метростанция Сердика. Там, където има топла вода посред лято. Разкош.
Тук животът следва свои правила, тишината ти пищи в ушите, от зеленото чак ти се гади, а концентрацията на кислород във въздуха непрекъснато те кара на сън. Но няма как да спиш цял ден, въпреки че тъкмо това ти иде да правиш, защото Профилактиката не значи Отпуск. Профилактиката си е профилактика, работата си е работа и до нея трябва да се стигне. Столицата може и да си има Профилактика, фини прахови частици и метростанция Сердика, но си няма много места за целодневно паркиране, затова решавам да я посетя посредством автобус, част от могъществото на Градски транспорт.
Така. Този автобус не е като седем шест или двеста и четири – завъртиш се малко, огледаш се откъде да си купиш билет и хоп, дошъл. Той има разписание, което се спазва стриктно, всички го следят и въобще, много е хубаво. През един час е, но се знае. Това си е цял ритуал. Има си хора за този в седем, за този в осем, за този в девет. Някъде към девет без десет хората за този в девет започват да се събират. Когато стигнат до спирката, те се поздравяват. Ако не поздравиш, те гледат подозрително. Ако поздравиш, но не те познават, те питат на кой си. Аз и навремето съм пътувала с този в девет. Приятно ми е да забележа, че хората за този в девет са си същите. Няколко баби и двама дядовци. Една от бабите е сложила очила за постоянно, друга е с нов бастун. Липсват ми две-три, но се надявам да са на море. Кимвам за поздрав и отивам възможно най-далеч, преди да ме питат на кой съм. Слушам как стартира нюзфийда на тая малка социална мрежа на хората за автобуса в девет. Бабата с нови очила разказва каква мусака с тиквички е направила. Подробно описва съставки, произхода им и начин на приготвяне и макар да не е приложила снимка, започвам да се чудя дали ще е неприлично да взема да обядвам в девет и половина. Подхваща се темата за времето. Разбирам, че няколко мазета наоколо са си направо наводнени. Говорят за петдесет литра на квадрат, но само в този квартал, съседният не бил така. Пожарите в Гърция обаче са много по-зле и отнасят две до три минути цъкане с език. Стига се и до криминалната хроника. В някакъв подлез човек е стрелял по друг човек заради кучето му. Бабата с новите очила споделя мнение, че това не е приятно. Не е приятно.
Мисля си как тия хора отдавна са измислили топлата вода и никаква Профилактика не може да ги бутне. Нещата са съвсем прости – приятни или неприятни – и така като ги гледам, даже не търкат лотария в търсене на щастие. Идва автобусът в девет и тази малка затворена група се разпада. До утре по същото време.