Два пъти в седмицата водя малката си дъщеря на спорт. Тя си е избрала спорт, който се практикува на три места в двумилионна София. За тези, които сами не практикуват спорта да водят детето си на спорт, бих искала да разкажа как се случва това.

Три, две, едно, шест часа, тръгвам от офиса. Старт. Хора ми махат за чао, аз ги познавам и те много добре го знаят това, но аз все пак тичам, махам така някак си може би нелюбезно, яд ме е на мене си, падат неща, клякам, взимам, падат други, клякам пак, взимам, тичам. Да загрея добре все пак, мисля си. Тичам към тролея. Няма го, но вече съм загряла, не мога да стоя на едно място. Въртя в кръг с променлива скорост, дано и тук няма познати. Деветдесет кръгчета и десет (10, ДЕСЕТ) минути по-късно идва, качвам се, вътрешната ми скорост ме кара да въртя кръгчета и вътре, но е много тясно. Въртя кръгчета наум, докато натискам газта в абсолютна хармония с водача на тролей единица. Спира, изскачам, тичам. Бавно е, тичам по-бързо. Метро, хора, много хора, много бавни хора. Тичам по ескалатора отляво. Падат неща, клякам, прибирам, ставам. Тичам наум и на перона, идва влакчето. Вътре и да клекнеш не може, разгрявката ми е отишла на кино. Стигам, тичам, взимам детето, тичаме двете. Забравили сме да купим хляб, тичаме обратно към магазина, после ще е затворено. Вътре тичаме на място, докато жена на средна възраст се чуди дали да вземе флейки или наденица. Тичам около нея наум в шамански молитвен танц. Избира флейки, алелуя. Тичаме към колата. Забравили сме вода. Тичаме обратно до магазина, флейки вече няма и няма нужда от молитвени танци. Тичаме към колата. По пътя карам, защото няма как да тичам. Паркираме на около един километър от залата, защото и други хора практикуват спорта да водят детето на спорт, а паркинг няма. Тичаме в тъмното, вадим телефони, светим си докато тичаме между колите, защото тротоари няма, колите са върху тях. Тичаме, детето влиза навреме.