Здравословна закуска

Искам да ви разкажа за силата на здравословната закуска. Като цяло, тя е не просто част от цялото, наречено здравословно хранене. Тя е основата, върху която стъпва един тежък работен, а понякога и почивен ден. Тя е спасителният пояс, до който човек едва доплува след тежка вечер. Тя е много важна и не бива да се пропуска при никакви обстоятелства, дори когато човек много бърза за работа.
Значи, ставам днес сутринта, тичаме напред-назад, докато се оправяме за училище, като ни крепи смътната радост, че скоро ще се спи поне до седем и половина, защото идва лятната ваканция. Децата закусват, здравословна детска закуска, разбира се, тичаме пак малко напред-назад, кола, училище, задръстване и вкъщи. Пак малко тичане напред-назад и идва Моментът на здравословната закуска. Тя ще бъде осъществена след приключване на пълната ми готовност за работа и ще се състои от кисело мляко и ленено семе. Така. Готова съм. Имам всичко. Само лененото семе трябва да се натроши. Изсипвам го в блендера. Пликчето се къса. Всичко е в ленено семе. Това са едни малки лъскави, отвратително правилни семенца, които са ужасно подвижни и отиват навсякъде. Навсякъде. Времето е спряло и ги виждам как бавно падат и отиват НАВСЯКЪДЕ. Стъпвам върху килим от ленено семе и тичам за прахосмукачката. Лененото семе ме харесва, полепило се е по мен, както е могло, гравитацията обаче е по-силна от любовта му и като някаква богиня на лененото семе аз вървя и около мен вали дъжд от малки еднакви семенца. Навсякъде. Така. От известно време сме с една водна прахосмукачка, за сглобяването на която ти трябва магистратура за сглобяване на прахосмукачки. Аз нямам такава магистратура. Прахосмукачката стои разглобена. Имам чувството, че ми се присмива. Започвам да чистя ленено семе, което е навсякъде, посредством мокри кърпички бочко. Половин час и половин пакет мокри кърпички по-късно, лененото семе от НАВСЯКЪДЕ го няма.
Така. Не се отказвам. Здравословната закуска е важна. Остава ми киселото мляко. Бързам, вадя едно от хладилника и по стар български обичай го разтрисам. Дъждът от кисело мляко ме навежда на мисълта, че е било отворено. Лененото семе го няма, оставило е възможността на киселото мляко да е НАВСЯКЪДЕ. Започвам да почиствам втори път НАВСЯКЪДЕ с мокри кърпички бочко. Стигам и до косата си. Няма да стане. Влизам за втори душ, който удивително много ми харесва и си мисля, че трябва да ми стане рутина. Готова за втори път за работа, смесвам остатъка от клетите здравословни продукти, като за разкош решавам да сложа една ягода. Една блуза по-късно излизам и си мисля като вчера за причинно-следствените връзки. Вероятно някъде по маршрута ми от небето е паднала една саксия може би в момента, в който аз съм сипела дъжд от ленено семе.
Наздраве за здравословната закуска.

Шипка

Още от първия учебен ден, който обикновено е на петнайсети септември, всички ученици и най-вече техните родители с нетърпение очакват сладкия звук на думата „ваканция“. Ако Коледната е валидолът на ваканциите, първата светлинка в мрачния тунел на ставането в шест и десетте страници домашно по математика, то Великденската е малкият петък, първата глътка от трепетното очакване на трите месеца чиста свобода.
И така, вторият срок е преполовен, ваканцията е дошла и всички се радваме на късмета си да знаем всичко, което знаем, за климата в Чили, деепричастията, свойствата на пропорциите и образа на Рада Госпожина в главата Радини вълнения. След кратък съвет, решаваме да употребим предоставеното ни от благосклонната съдба и МОН време за кратка образователна екскурзия из България. Набързо чертаем план (твърде амбициозен, както се оказва впоследствие, но това е една странична тема) и тръгваме. С лекота отмятаме дестинации и учебен материал, децата са доволни, въобще, всичко е на ниво.
Стигаме Шипка. До монумента има хиляда и няколко стъпала. Решаваме, че ще ги качим до едно. Някак си, това е най-малкото. Пъхтим нагоре, всеки брои наум, без да си признава. Стигаме до площадка, която е последното достъпно с автомобил място. Оттам до горе остават стотина стъпала. Значи, примерно, осеметажен блок. Или пък шестетажен, не мога да преценя, защото не ми достига кислород в момента. Към скромната ни група се присъединява весела компания. Тя се състои от няколко деца и техните родители. Компанията е водена от момченце, което по целия път нагоре играе на ботъл флип. Значи, ботъл флип е една игра, в която безброй пъти хвърляш пластмасова бутилка във въздуха. Тя пада и или се пука и опръсква неволните зрители, или вдига на тревога всичко живо наоколо, особено ако не си е изпило валидола. Целта е бутилката да застане на капачката си. Не трябва да си пълен отличник по физика, за да се досетиш, че вероятността това да се случи клони от едно до три на стоидвайсет хиляди. Когато това се случи, играещият изпада в еуфория и крещи дали са го видели и дали са го снимали. През останалото време се чува единствено трясъка на клетата бутилка и виковете на майката на играещия моментално да престане. След играещия на ботъл флип вървят две майки от компанията. Едната споделя, че й е студено. Другата се оплаква, че и тя се е намръзнала. Облекли са се леко и са на токчета. Говорят си, че моментално им трябва спа. Настига ги баща от групата. И на него му е студено. Казва, че якето му е като ламарина. Крещи на играещия на ботъл флип моментално да си сложи гуглата (предполагам, че това значи качулка, защото играещият я слага). Мисля, че „моментално“ е любимата дума в тази весела компания. Мъжът се обръща към дамите и ги пита знаят ли дали горе в паметника има асансьор. Ако няма, да не се качват. Студено е и му е писнало от стълби. Надвиква го жена от компанията. Щяла да счупи ръчичките на дъщеря си. Както се разбира от думите й, името на детето е „лайно“.
Вървим нагоре. През цялото време от колоните наоколо звучи Опълченците на Шипка. Вероятно това място, на което заедно са се били живи и умрели, знае много. Тръпки ме побиват. Добре, че ние знаем за тях. Добре, че те не знаят за нас.
В паметника няма асансьор.
Има книга за впечатления.
Някой е написал „България е велика!“

Та така.

Козунак

Наближава Великден. Хората усърдно се подготвят за празника, кой с резервация за Павел баня, кой с четири дни на Халкидики, кой с четири кори яйца за боядисване и плейлист с видеа от Пекарната на Рудолф. Лека-полека шаренки яйчица и козунаци завладяват фейсбук, инстаграм и бегемама. Споделят се рецепти за козунаци, диайуай видеа за боядисване на яйца, както и икони за късмет. Скролваш, гледаш и се чудиш. Има рецепта за козунак без захар. Има рецепта за козунак без брашно. Има рецепта и за козунак без яйца. Има дори рецепта за козунак без брашно, яйца, захар и мляко. Той се състои от бадеми, кокосово мляко и фурми. Хаха, аматьори. Ама това е много ясно и си е съвсем нормално, и защо въобще ми се правят на много интересни с тия рецепти, дето вече от пет години ги знам и мога не само да се явя, но и да спечеля Мастършеф с тях. Ще ми се хвалят на мен, дето правих Нутела от авокадо, какаови зърна и агаве, както и бонбони Рафаело от кокосови стърготини и овесени трици. За пицата от карфиол или вегетарианската шкембе чорба да не говорим.

Стигам обаче до един пост и тук мислите ми внезапно секват. Не мога да преценя – очарована ли съм или смутена.

Рецептата е за суров козунак.

Суров. Козунак.

Значи, да си представим следното. Имаш, например, две деца. Понеже искаш да си много яка майка и всичко да е супер, и да ги храниш много здравословно, и тия деца да са отгледани като абсолютни милениали, а не като някакви там ретро хора, почваш много да четеш, да гледаш видеа в ютюб и други тренди неща. В шкафа у вас няма захар – нито бяла, нито кафява, дори и кокосова няма, но пък има овесени трици, кокосово брашно, арарут, тапиока и агар агар. Децата са свикнали да им приготвяш палачинки от лимец, бонбони от ечемик и солети от флейкс от киноа. На Коледа дори са яли брауни от боб, но не говорят за това пред приятели.

Та, имаш ги тия деца, отглеждаш ги, както личи, здравословно. Идва Великден, будиш ги и им казваш: Добро утро, деца, заповядайте, суров козунак.  Значи, ако до тоя момент тия деца са те приемали, защото все пак нали си им майка, а роднините не се избират; ако са те обичали, въпреки че си ги карала да ядат броколи на пара и торта от моркови; ако са те уважавали, защото знаеш да дабваш и си им купила навремето спинъри още преди да ги заредят в китайския мол, то точно при репликата за суровия козунак усещаш как устоите на дълго граденото доверие внезапно биха се пропукали. Усещаш, че този път няма да издържиш на обвинителния им поглед. Усещаш, че няма психонализа, която би се справила с това някой ден. Усещаш, че въпреки, че си очарована, май все пак си повече смутена, и макар и много да ти се иска да опиташ тоя суров козунак и най-вече да нахраниш с него децата, за да ги предпазиш от жестокия свят на глутена и лактозата, ще пропуснеш в името на това да останете приятели.

Държиш се мъжки. Отминаваш рецептата за суров козунак. Полезен е, но ти си силна.

Следва пост за веган дроб сарма.

Докато се усетиш, вече четеш.

Движение без празен ход

Често ме питат как толкова успешно се справям да бъда едновременно прекрасна майка, успешна работеща жена, чудесна съпруга и доверена приятелка. Всъщност, май не ме питат много често, даже май изобщо не се е случвало, но поне често си го представям. Например, стои пред мен прохождаща репортерка от списание Форбс. Настаняваме се в  непринудената, неформална обстановка на близкото кафене, аз си поръчвам капучино без захар, тя – двойно еспресо, чисто. Получаваме напитките си, аз отмятам фризиран бретон, потропвам нервно с прясно лакирания си показалец върху стъклената масичка, тя прелиства тефтерче, прокашля се и започваме:

– Здравейте, Мария. Вие сте една от жените в нашата класация 40 над 40. Вие сте една от четиридесетте жени на тази улица, която съумява едновременно да ходи, диша, мисли, работи, гледа две деца, пуска една до две перални вечер и води смислен диалог от три изречения с партньора си. Бихте ли споделили, каква е тайната на успеха ви?

– Здравейте, първо бих искала да благодаря за вниманието. Така е, действително. Аз съумявам да стана рано сутрин, да направя две закуски, да закарам едно или две деца, в зависимост от програмата им, да пия кафе, да прегледам домашните за деня, да направя 4 до 8 минути табата веднъж седмично, да отида на работа, където цял ден да тифецвам изображения  и да сменям шрифтове, да се прибера вечер с метрото през метростанция Сердика и да остана жива, да сготвя и сервирам здравословна вечеря на две деца, едното от които злоядо. Същевременно успявам да извършвам базисни физически ангажименти като дишане, мислене, пазене на равновесие и артикулиране, подобно на човешка реч. Принципно, права сте, трудно е. Но не и невъзможно. Аз имам една малка тайна. Наричам я Движение без празен ход.

– Интересно. Бихте ли ни разяснили в какво, собствено, се състои този термин?

– Накратко, Движение без празен ход значи всяко едно движение да е минимум двупосочно осмислено. Например, ставаш сутрин. Сипваш вода в каната за кафе. Докато сипваш вода се протягаш и отваряш хладилника, за да вземеш продукти за топъл сандвич. През това време каната прелива и мокри пода. С продуктите за топъл сандвич, гушнати като бебе, тичаш в банята, за да вземеш парцал и да попиеш водата по пода в кухнята. Междувременно забелязваш, че има изсъхнали детски чорапи на лирата в банята, гушваш и тях и тичаш до гардероба да ги прибереш. Прибираш продуктите за топъл сандвич в гардероба и тичаш да включиш каната за вода, за която си забравила в настъпилата суматоха. На средата на пътя забелязваш, че си прибрала продуктите за топъл сандвич в гардероба и не можеш да сервираш детски чорапи за закуска, въпреки че са чисти. Тичаш да ги размениш, като пътьом прибираш един суитшърт от униформа от облегалката на стол, защото скоро ще трябва да бъде облечен. Чорапите са прибрани, тичаш обратно с гушнатите продукти за топъл сандвич, суитшърт и парцал за под. Междувременно детето се е събудило и те гледа. Няма страшно свикнало е, сяда и чака. Докато бършеш с единия крак водата от пода, с другия пазиш равновесие, като същевременно с едната ръка мажеш филия, а с втората се опитваш да вържеш суитшърта на детето на кръста си, което е трудно, защото е малък (за суитшърта става дума). Пъхаш сандвича да се пече, междувременно водата се е стоплила, правиш си кафе и се заемаш да приготвяш храна за училище. Белиш, режеш, подреждаш, а кухнята бавно се изпълва с дим от изгорелия наполовина сандвич. Детето, което е свикнало, механично става да отвори прозореца. Десетина минути по-късно всичко е тип топ, всички са нахранени и пътуват към училище. Всичко това е възможно, благодарение на Движението без празен ход. Нещо повече, госпожице от Форбс, аз съм това, което съм , благодарение на Движението без празен ход. Благодаря ви за вниманието, сега трябва да тръгвам, защото в момента пека мусака.